Ерик отклони предложението за кафе и седна край малката квадратна масичка до стената. Кухнята беше пропита с непозната и не особено приятна миризма. Готвено и… болест, помисли си Ерик, докато гледаше Франк, който поставяше филтър в кафеварката и сипваше кафе.
— Как е при теб? — попита и тайничко се помоли да не получи в отговор целия му здравен картон.
— Каквото такова. Знаеш, карам ден за ден.
Ерик замълча. Какво да отговори? Франк включи машината и прибра кутията с кафето в шкафа.
— Пия праща много поздрави — каза Ерик, за да наруши мълчанието.
— Предай й и от мен, надявам се да се отбие някой път.
— Да, разбира се, просто сега е много заета…
Франк кимна, но Ерик усети, че е разочарован, задето не се виждат по-често.
Разочарован и самотен.
Изненада се, че му е жал за Франк. Двамата с Пия няколко пъти бяха говорили за това. Ракът, естествено, никога не беше добре дошъл, но за Франк беше истинска катастрофа.
И така беше достатъчно измъчен. Съпругата му Айна загина в автомобилна катастрофа преди малко повече от осем години. Имаха само едно дете, Хампус, който беше на двайсет и осем години и още живееше с баща си. Никога нямаше да се захване с нищо и със сигурност нямаше да заживее в собствен дом. Беше тежко болен, Ерик знаеше за церебрална парализа, епилепсия и частична парализа, но май имаше и още нещо, което не си спомняше. Общината се грижеше Франк да получава помощ от асистент осемдесет и пет часа седмично, но през останалото време трябваше да се грижи сам за Хампус. Какво щеше да стане с него, ако или когато Франк умреше — не искаше и да си помисля.
Нито пък Франк.
— Е, с какво мога да ти помогна? — Той седна срещу Ерик и сключи ръце върху масата.
— Чу ли за изчезналото момиче?
— Което видяло убийството на Карлстен? — заклати той глава. — Ужасна история. Ужасна.
— Ти познаваше ли ги? — попита Ерик.
— Чувал съм ги, не съм ги виждал лично, но живееха само на четири-пет километра оттук.
Той пак поклати глава.
— Трябва да намерим това момиче — продължи Ерик и се приведе напред, за да придаде тежест на думите си.
— Да, разбирам.
— Сетих се за… по-точно Пия се сети за теб — поправи се Ерик. — Познаваш горите наоколо, а тя смята, че и кучетата могат да помогнат.
По погледа на Франк разбра колко скептично е настроен.
— Липсва от доста време, нали? — попита той и поглади брадата си.
— Повече от две денонощия, петдесет, може би петдесет и пет часа — потвърди Ерик. — Но разполагаме с нейни дрехи, ако това ще помогне.
— Две денонощия, това е твърде отдавна за кучетата.
Сега беше ред на Ерик да кимне. Франк се изправи и отиде при кафеварката, където последните капки кафява течност цопнаха на дъното на каната.
— Много бих искал да помогна, знаеш го, но асистентът си тръгва след два часа, а не мога да оставя Хампус сам.
— Разбира се.
Ерик пак млъкна. Нямаше как да спори — нуждите на сина му бяха по-важни. И изведнъж му хрумна. Все пак беше женен за председателката на общинския съвет, а асистентът представляваше общинска помощ. Той се приготви за последен опит.
— Ако смяташ, че кучетата могат да направят нещо, ще се погрижа някой да дойде и да поседи при момчето ти.
Франк наля кафето мълчаливо и върна каната на място; изключи кафеварката и въздъхна.
— Стига да имаш сили, разбира се — додаде Ерик.
— Имам сили. — Франк се обърна и се облегна на плота, отпи от кафето замислено. — Що за човек ще бъда, ако дори не опитам?
— Благодаря ти.
— Дай ми четвърт час да се приготвя.
Франк взе чашата си и излезе от стаята; Ерик го чу да се качва на горния етаж и доволно се облегна. Вярно, идеята да потърсят Франк бе на Пия, но той успя да го убеди. Като използва ума си. Ех, де да можеше довечера да се прибере у дома и да й каже, че Франк и кучетата му са открили момиченцето.
Как би реагирала тя? С радост и може би известна благодарност. Две настроения, които тя иначе рядко показваше в последно време.