Работеше прекалено много.
Туршбю не беше най-голямата община в страната, всъщност последния път, когато Пия провери, беше на сто осемдесет и пето място, но и така имаше много работа. Твърде много. Последните месеци бяха необичайно тежки. Така започваше изборната година с цялото планиране и позициониране, които тя предполагаше. Към това се прибавиха и скандалът в „Горден“, един от общинските старчески домове, през февруари, статията на „ВФ“ за липсата на дневници на служебните автомобили, „ФилбоКорп“ и вечните протести, дебатите за таксите, необичайно агресивната опозиция, която вече беше излязла да критикува бюджета за следващата година, макар че щяха да го гласуват чак през юни, и накрая — няколко случая на туберкулоза в една от детските градини. А сега пък пет убийства и изчезнало момиченце.
Ерик просто не знаеше как издържа тя.
Всеки ден. Денонощно.
Винаги е била политик. Може би повече, отколкото съпруга и майка, особено в последно време, ако трябваше да бъде честен. А дори да получеше каквото искаше, нещата едва ли щяха да се оправят. Миналия месец вермландската структура на партията взе решение да предложи нейното име за вакантен пост в ръководството на партията. Това би я поставило на самия връх. След това щеше да отделя още повече време на политиката. Денонощието имаше само двайсет и четири часа и ако възнамеряваше да удължи работния си ден, тя щеше да отнеме часове от други занимания.
От него и от семейството.
Беше дребнаво от негова страна да го мисли, знаеше го, но не можеше да се примири. В момента той работеше в Карлстад. Дългото пътуване с колата намаляваше и така малобройните им часове заедно. Същевременно тя наистина влагаше цялото си сърце в работата. Мечтаеше и напълно сериозно вярваше, че би могла да промени положението. Да направи Туршбю по-добър за всички. Отдадеността и страстта й далеч надминаваха това, което Ерик виждаше у колегите й. Може би точно затова пътят към Стокхолм беше отворен пред нея. Тя винаги поставяше на първо място доброто на партията и на общината.
Може би и това беше причината той така да се надява Франк и кучетата му да открият момиченцето днес. За да може той отново да стане най-важен за нея.
Ако ще и само за една вечер.
Беше студено.
Много по-студено, отколкото бе очаквала.
Застоялият въздух в пещерата едва ли беше много над нулата. Тя се сви в нишата, която беше намерила, отпусна глава на коленете си и хвана глезените си с две ръце. Така беше малко по-топло, но не можеше да компенсира студа, който прииждаше към нея от влажните скали. Зъбите й затракаха. Няколко пъти си пое дълбоко въздух и се опита да се отпусне, доколкото е възможно. Така беше малко по-добре…
Поколеба се дали да не си свали якето и да легне върху него, но се отказа. Облечено може би щеше да я топли малко повече.
Затвори очи.
Нямаше никаква разлика. Мракът беше толкова плътен, че нямаше значение дали са отворени, или затворени.
Но все пак ги затвори.
Чуваше единствено собственото си дишане. Тишината бе толкова дълбока, че започваше да си мисли, че е оглушала. На това място нямаше дори да забележи, ако е оглушала и ослепяла. Това я устройваше. Тъмнината и тишината.
Никой нямаше да я намери.
Никой не е намерил онези момчета, които умрели тук.
Тя обаче нямаше намерение да умира тук.
Тогава защо дойде? За да не я намери никой. Завинаги ли щеше да остане тук? Как щеше да се справи? Момчетата бяха умрели. Дали и тя не беше дошла тук, за да умре?
С раздразнение отхвърли въпросите. Дойде, за да не я намери никой. Не искаше да я намерят. Чисто и просто не искаше. Поне не още. Може би по-късно. Не беше мислила за след това. Да избяга на сигурно място. Това беше всичко. После щеше да й се наложи да мисли за след това.
Сигурно щеше да се опита да намери мама. Тя щеше да знае как да постъпи.
Само че нямаше телефон. Когато се върна, не се сети за него. Зареждаше се до леглото й, докато с Фред гледаха телевизия, когато на вратата се позвъни, когато изстрелът…
Не!
Нямаше да мисли. За онова. За онова навън. Вътре го нямаше. Вътре все така беше тихо и спокойно. Там трябваше да отиде тя. Цялата. Да се затвори изцяло. Вече пристигна и можеше да се съсредоточи върху това. Скоро щеше да й се наложи да мисли как да действа оттук нататък. Но още не.
Може би никога.
Може би всичко, от което се нуждаеше, се намираше вътре. Стига само цялата да отидеше там. Може би никога нямаше да се наложи да напусне спокойствието на мястото, което не беше място.