Тишината. Забравата.
Не усети кога е заспала.
Себастиан излезе от тоалетната и тръгна към леко клаустрофобичната стая, която им бяха отделили. Надзърташе през вратите, покрай които минаваше, и през втората отдясно срещна погледа на Фредрика зад бюрото. Кимване и лека усмивка, и толкова. Макар той да усещаше, че тя би приела покана за вечеря и това вероятно би довело до секс или у тях, или в стаята му със сините цветя, той така и не й предложи. Беше изгубил интерес.
Беше твърде мълчалива. Докато пиеха кафе, му даде твърде малко, на което да се облегне. Беше му невъзможно да прецени дали е на прав път, принуди го да гадае и поради това да се поколебае, да отстъпи, да се поправи твърде много пъти. Съблазняването не се превърна в онзи танц за двама, който му беше необходим, за да запази интерес, а в солово изпълнение. Затова се отказа и реши сериозно да се постарае с онова, за което всъщност бе тук. Профил на извършителя.
Час по-късно Ерик дойде при него и му предаде всичко, което знаеха за познатите на Седер. Не бяха много. Приятелите му във Филипстад нямаха представа на кого може да е дал пушката си. Те самите не били ловци и не си говорели за лов, поне така казаха. Съседите описаха Седер като единак. Не общували кой знае колко с него. Поздравявали се, като се срещнели, което ставало много рядко. Ерик отиде до картата и посочи къщата на съседите. Беше на близо километър от неговата.
Себастиан кимаше. Докато четеше подробните данни за Седер, се замисли. Не беше съвсем сигурно, че Седер е излъгал, за да предпази някого, когото познава добре. Възможно беше за него да е по-важно да не помогне на полицията, отколкото да се освободи.
Колкото повече Себастиан научаваше за Седер, толкова повече се изясняваше картината на мразещ властите, класически кверулант.
Ерик каза, че още един път са претърсили жилището на Седер. Заключението на Фабиан: нищо не сочело убиецът изобщо да е влизал вътре. Най-вероятно Седер го посрещнал пред къщата. Нищо не давало и яснота къде се е намирала пушката.
Щяха да вземат извадка от мобилния оператор, но в телефона на Седер липсваха разговори след пускането му от ареста. Разбира се, можеше да е изтрил даден разговор, но така или иначе в понеделник щяха да разберат. Единственият, с когото се беше свързвал чрез компютъра, беше някаква жена в Украйна. Тъй че дори да е имал планове да изнудва някого, изглеждаше, че не е имал време да ги приведе в действие, преди да умре.
Себастиан благодари, но препоръча на Ерик да отложи всичко това за връщането на Торкел и останалите. Видя как Ерик помръкна.
— Не можеш ли ти да им го предадеш? — попита, без да скрие раздразнението си.
— Нали знаеш онези хора, които записват съобщения и ги предават на други хора — отвърна Себастиан и се поизправи на стола; беше му забавно да дразни Ерик, като виждаше очевидното му неодобрение. — Викат им секретари, а аз не съм такъв.
Ерик излезе от стаята и Себастиан се върна към работата си.
Беше се смрачило преди час, когато чу другите да се връщат в полицейското управление. Себастиан се изправи и излезе в коридора. Ваня вървеше най-отпред, плътно следвана от Ерик, Торкел и накрая Били. Нямаше нужда да пита. Потиснатите им и уморени лица казваха всичко.
Не я бяха открили.
Той не искаше да става масов убиец, но сега беше точно това, поне според „Уикипедия“.
„Човек, който умишлено умъртвява повече от трима души по едно и също време.“
„Направих каквото се налагаше“ — помисли си той, докато седеше пред компютъра.
Щеше да пише в интернет, ако я бяха намерили, нали?
Сърфира дълго. Провери сайтовете на всички вестници. Местни, национални, дори норвежки.
Нищо.
Последната новина в „Експресен“ беше на повече от три часа:
Текстът отдолу не съдържаше нищо ново. Резюме на всички други статии от деня.
Убийството. Момичето. Изчезването.
Полицията не опровергаваше информацията, че момичето е видяло убиеца.
Вечерните вестници особено си падаха по такива истории. Първо — избито цяло семейство. После — заподозрян, когото полицията пуска и след това намира убит. И черешката на тортата — невинно дете, станало свидетел на ужаса и изчезнало безследно.