Фредрика кимна и се обърна към Ерик за първи път, откакто влезе в кухнята:
— Пред басейна. Няколко свидетели.
Ерик бързо обмисли чутото. Възможно ли беше да е толкова просто? Възможно ли е човек да бъде толкова нескопосан? Отговорът беше да. И на двата въпроса. Само защото е брутално и жестоко, не означава, че трябва да е сложно и добре премислено. Даже напротив.
— Искам да говоря с него — каза той на Фредрика. — Доведете ми го.
Фредрика се завъртя и напусна кухнята. Ерик набързо премисли решението си още веднъж, докато вървеше по кървавата диря към стълбището.
Заплаха.
Ловец.
Пушка.
Ерик се надяваше това да е истината. Беше началник на отдел „Тежки престъпления“ във Вермландската полиция едва от два месеца и нямаше желание тази история да се проточва. Нито пък Пия. Тя щеше да очаква да я разреши бързо. За да може общината да я остави зад гърба си. Да продължи напред.
Следите избледняваха все повече и накрая изчезнаха на няколко метра от стълбището. Ерик се подпря на боядисаното в бяло перило и се закатери.
На горния етаж стълбището завършваше в дълъг и тесен коридор с три врати. Две от тях бяха отворени. Ерик хвърли бърз поглед към тази право вляво. Двуетажното легло и пръснатите играчки подсказваха, че е детската. Той отиде до края на дългия коридор и пак се спря. Там, срещу — както Ерик предположи — затворената врата на банята, се беше свлякъл Емил. Няколко години по-възрастен от Карин, поне така изглеждаше. Или може би просто прошарената коса го състаряваше. Във всеки случай, беше мъртъв. Този път нямаше никакво съмнение — пушка. Право в гърдите. Ерик си представи как мъжът е изскочил от спалнята, а стрелецът е стоял на най-горното стъпало.
Ерик се огледа. Изглежда, мъжът не е бил въоръжен. Сигурно е чул какво става на първия етаж, но се е втурнал без никакво средство за защита.
Вероятно не е разсъждавал ясно. Ерик дори не можеше да си представи как би реагирал той самият, ако подобно нещо се случи в неговия дом. В техния дом. Ако на долния етаж бяха Пия и дъщеря им.
Той прескочи краката на мъжа и влезе в спалнята. Двойно легло изпълваше почти цялата стая. Поне два пъти по два метра. Достатъчно място за деца, сънували кошмар. Покривка и декоративни възглавнички, подредени старателно. Две нощни шкафчета и тоалетка с огледало до едната стена. До другата бяха поставени гардероби. Вратите на средния зееха.
Бил е на Карин.
Рокли, блузи и поли на закачалки.
Между обувките на пода стърчаха две малки боси крачета. Ерик се приближи.
В дъното седеше другият син. Пропълзял докъдето е успял да стигне. Одеяло на коленете. Все едно се е опитвал да се скрие. Дали затова Емил е стигнал едва до вратата? Дали е срещнал сина си, който е изтичал при него, и се е опитал да го скрие?
Да го спаси?
Не е успял.
Стрелецът го е открил. Сигурно е застанал точно на мястото, където стоеше Ерик сега. На не повече от метър от момчето. Дулото на пушката — още по-близо. Изстрелът в гърлото почти бе откъснал главата.
Ерик извърна поглед. Беше виждал какво ли не, но това тук…
Децата. Пижамите. Малките боси крачета.
Ерик приседна на оправеното легло и задиша дълбоко, помъчи се да потисне плача. Седнал на грамадното двойно легло, с напиращи сълзи, той си обеща да залови виновника. Не помнеше някога да е правел подобно обещание. Или поне мисълта не се бе формулирала толкова ясно и недвусмислено в съзнанието му. Но този път щеше да хване извършителя.
На всяка цена.
Както обикновено Себастиан отиде пеш до службата на Кунгсхолмен.
Това беше новата му привичка. Отнемаше повече време, но колкото по-дълго отсъстваше от апартамента, толкова по-добре. Сериозно обмисляше да се изнесе. И без това прекарваше повечето си време навън. В кратките часове от престоя си там, обикновено крачеше напред-назад, неспособен да седне. Когато най-накрая се умореше, се опитваше да навакса с книгите, които твърдеше, че вече е прочел. Само че дотолкова не можеше да се успокои, че започваше новата, без да е дочел предишната. Една глава тук, друга там, но рано или късно мислите му се разлитаха на всички посоки.
Дори жените го отегчаваха. Не беше изоставил флиртовете, те го развличаха донякъде, но сам се изненадваше колко рядко стига до края на пътя в последно време. Не беше обичайно за него.
Но образът на Урсула на пода…