Утре. Още един ден в гората, помисли си Били. Да организира и да участва в търсене не беше любимото му занимание. Може би трябваше да помоли Торкел да го пусне утре. Ако наистина дойдеха двойно повече хора от „Изчезнали хора“, щяха да се справят и без него. Себастиан се измъкна, нали така?
Били погледна часовника. Рано беше да си ляга, а телевизията не го привличаше. Не можеше да си намери място. Беше нервен. Дали да се преоблече и да излезе да потича десетина километра? Да си прочисти мислите. Реши обаче, че чистият въздух и движението в гората за днес са му били предостатъчни. Едва ли само на него му беше скучно.
Тя изглеждаше почти изненадана да го види, когато отвори вратата.
Той носеше бутилка вино, която с известно убеждаване бе получил от ресторанта на приземния етаж.
— Нетипично — отбеляза тя, след като отпи първата глътка от студената напитка.
— Кое?
— Да дойдеш. С вино.
— Беше ми скучно — сви рамене Били. — А и двамата с теб отдавна не сме… висели заедно.
Ваня се усмихна. Не познаваше друг на възрастта на Били, който да използва толкова много изрази, които човек обикновено свързва с младежите. Разликата между двама им беше само три години, но в много отношения той сякаш бе много по-млад от нея. Имаше профили в Инстаграм, Туитър, всички места, в които тя самата не беше активна. Не че беше враждебно настроена към тях. Просто не виждаше смисъл. Поне за нея. Кого щеше да следва и кой щеше да следва нея? Ако социалните мрежи служеха за нещо, то беше да разкриват липсата на приятели и познати.
— Е, как върви с Мю? — попита тя и пак надигна чашата. Все пак беше петък вечер.
— Добре. Готви се за сватбата.
Ваня кимна; приятно беше да седят така, нямаше да развали всичко с въпроси дали не прибързват, нито с критики към него и каквото и да било, което би могло да се изтълкува като упрек.
— Кога ще ни запознаеш? — попита.
— Виждала си я.
— Казах й „здрасти“ във фоайето на полицейското управление, това не се брои.
— Ами, може да дойдеш у нас на вечеря.
Ваня кимна. След като през близо десетте месеца, в които бяха заедно, не я бяха поканили, едва ли щяха да го сторят сега. Но тя не го каза. Пресуши чашата и погледна Били, докато той й наливаше още.
— Изглеждаш уморен.
— Урсула ми липсва — призна той. — Имам чувство, че не се справям с всичко.
Ваня се запита дали онази тяхна караница още не измъчва Били. Когато тя заяви, че е много по-добра полицайка от него. Не, не би трябвало. Бяха се изяснили. Сдобриха се. Но така и не се върнаха към предишните си отношения. И двамата го знаеха. Нямаше причина да си го припомнят.
— Справяш се великолепно — сложи тя ръка на рамото му. — Урсула липсва на всички ни, но не защото ти не успяваш да я заместиш.
— Благодаря ти — усмихна се той леко.
Йенифер също му липсваше. Но не го каза.
Йенифер работи с „Риксмурд“ при предишния им случай, когато всички очакваха Ваня да замине за САЩ. Само че не стана така и в групата не остана място за Йенифер. Били продължи да общува с нея. Беше симпатична. Добре се разбираха. Тя мечтаеше за напрежение и адреналин в полицейската работа. Службата в Сигтуна, където я пратиха, не й ги предлагаше кой знае колко, затова двамата от време на време се срещаха на стрелбището. Тя обичаше оръжията и беше — Били трябваше да го признае — много по-добър стрелец от него. Това, което той притежаваше, а на нея й липсваше, беше опит в стрелбата по живи същества.
Хора.
Едвард Хинде и Чарлс Седерквист. Той застреля и уби и двамата.
На Били му се искаше преживяното да го е накарало да намрази стрелбата, но уви. И двата пъти дни наред след това чувстваше нещо странно. Положителна емоция. И това го плашеше. А когато заедно с Йенифер стреляше в приземието на полицейското управление на Кунгсхолмен, понякога си представяше как стреля по жив човек вместо по силует на лист хартия. И това вдигаше адреналина му, ускоряваше пулса и му носеше… да, наслада, това беше думата.
Не можеше да го каже.
На никого.
На Йенифер, с която иначе споделяше какво ли не. Дори не и на Мю, макар че скоро щеше да стане негова съпруга и работеше в сферата на личностното развитие, но знаеше извънредно малко за тъмната му страна. И в никакъв случай на Ваня. Може би преди година-две, когато бяха най-близки, когато бяха като брат и сестра, но не и сега, вече не. Нещо се пречупи между тях в онзи ден и колкото и да си повтаряха, че са го преодолели, пропастта оставаше. Йенифер я замени като душеприказчик.