— Какво става с баща ти? — попита той и почувства, че наистина иска да знае.
— Има нов бъбрек и изглежда го приема добре, но аз не се виждам с тях — отвърна Ваня искрено и осъзна колко малко са говорили през последните месеци.
— Но пък със Себастиан пак сте си дружки.
— Чак пък дружки…
— Добре, но май вече не го подозираш, че ти е съсипал живота.
— Не.
Били се взря в нея. Кратки отговори. Дали се дължеше на нежелание да обсъжда въпроса? Ако е така, можеше просто да го помоли да сменят темата.
— В болницата изглеждаше съвсем сигурна.
— Помня, но защо му е да го прави?
„Защото иска да си близо до него“ — помисли си Били, но премълча.
— В много отношения е пълен задник — продължи Ваня. — Но избрах да му вярвам.
— Добре. Само се надявам да не те разочарова отново.
— Аз също.
Замълчаха. Тя беше сигурна, че той мисли същото като нея. Та това беше Себастиан Бергман. Винаги съществуваше риск да я разочарова отново. Били допи виното и остави чашата на нощното шкафче.
— Може ли да ползвам тоалетната?
— Разбира се.
Били се изправи и отиде в банята. Луминесцентната лампа светна и разкри баня, идентична с онази в неговата стая. Той вдигна капака и си свали ципа. Докато пикаеше, погледът му падна на малката стъклена поличка под огледалото. В една от чашите беше оставена синя четка за зъби. Четката на Ваня.
Имаше чувство, че идеята да я вземе се роди в този миг, че е чиста случайност, но дали наистина беше така? Дали не беше дошъл точно затова? Тя щеше да се чуди къде е изчезнала, разбира се, нямаше да може да си обясни къде е отишла, но изобщо нямаше да й хрумне, че може той да я е взел. От къде на къде?
Били пусна водата, изми си ръцете и след още секунда колебание взе четката за зъби, уви я в тоалетна хартия, пъхна я в джоба си и се върна при Ваня.
Остана при нея още около половин час. После се прибра в стаята си, сложи откраднатата четка в плик и я прибра в чантата си. Ами сега? Беше късно, но още не му се лягаше. Трябваше да поспи, но знаеше, че няма да може да се отпусне. Реши да излезе да се поразходи, взе си якето, изгаси лампата и затвори вратата след себе си.
Този път не го събуди кошмарът.
Събуди го ръката с венчална халка, която ненадейно тупна на лицето му. Трябваха му няколко секунди да схване какво става, чия е ръката и как се е озовала в леглото му, но сега си спомни.
Това май не беше хубаво.
Даже без „май“.
Това не беше хубаво.
Трябваше да сложи край, преди да са стигнали твърде далеч, но вече беше късно. Притежателката на ръката се завъртя насън и другата й ръка падна върху гърдите му. Беше се натъкнал на нея на паркинга след вечерната оперативка. Покани я на вечеря по навик, а не защото очакваше да приеме. А вместо това се оказаха в някакъв китайски ресторант. За своя радост Себастиан установи, че тя е и словоохотлива, и интелигентна. След това, когато поръчките на другите клиенти за бира взеха да надвишават тези за храна, в заведението стана твърде шумно и те решиха да си тръгнат. Тя знаела подходящо място. Озоваха се в „Бьорнидет“. Тя продължи да пие вино, той продължи да я сваля. Часове по-късно тя осъзна, че е недопустимо да шофира. Не беше ли неговият хотел наблизо? Да. Съвсем наблизо.
Сексът се оказа необичайно хубав. Страстен и изобретателен. Може би защото отдавна не го беше правил, може би защото двамата си пасваха. Заспаха някъде към два часа.
А сега той се събуди.
Задоволството беше отминало, близостта беше задушаваща.
Трябваше да я разкара. Не биваше да ги виждат заедно.
Това не беше хубаво, но може би нямаше да се окаже чак толкова катастрофално, колкото му се стори, когато се събуди. Беше спал с майки на заподозрени, а няколко пъти и със самите заподозрени, тъй че дори това да не беше най-умното му деяние, може би все пак чукането с прокурорката по случая беше стъпка в правилната посока.
Съмняваше се обаче, че Торкел би се съгласил с него.
Тя нямаше представа колко е часът.
Буди се няколко пъти, но пак успяваше да заспи, предполагаше, че още е нощ. А и да не беше, какво от това? Какво щеше да прави навън? Къде щеше да отиде? Сега трябваше да стои тук.