Имаше разлика. Ако искаше да се скрие, имаше безброй възможности — всичко от това да залегне зад голям камък до това да се вмъкне в някоя хижа, която още е затворена за зимата. Но така винаги оставаше рискът да го намерят, да го открият, а то не го искаше.
Къде никога няма да те намерят?
Той знаеше.
Въпросът беше дали момичето знаеше.
Прекарвало е доста време с братовчедите си, които живееха тук от няколко години. Разбира се, те биха му разказали. Като страшна история вечер на тъмно. Момчетата, които умряха. То сигурно би искало да отиде дотам и да види със собствените си очи. Да чуе предупреждението, докато стои отвън: „Влезеш ли тук, никога няма да те открият“.
Имаше много неизвестни, нищо не беше сигурно, но сърцето го водеше натам. Той се доверяваше на инстинктите си. Определено си струваше да провери. По-добре, отколкото да си седи вкъщи и да чете в интернет как са го намерили. Да чака полицията да позвъни на вратата.
Не беше твърде далеч, то разполагаше с три денонощия да стигне дотам. На него щеше да му отнеме четвърт час. Реши да прескочи закуската и да тръгне веднага.
Към Мечата пещера.
На сутринта пред полицейското управление се събраха близо сто и шейсет души, за да продължат издирването. Разпределиха нови райони на вчерашните отговорници. Торкел не освободи Били от участието; определи му нова група и район. По-далечен и по-обширен от вчерашния. Никол бе избягала от къщата преди около седемдесет часа. Можеше да се е отдалечила значително. Тъй като се бяха събрали двойно повече хора, Ерик добави още два района, които да претърсят, по-труднодостъпни и затова по-малко вероятни, но все още съвсем възможни. Пак раздадоха телефони, радиостанции, пакети с храна и термоси. Колите потеглиха и дворът опустя впечатляващо бързо.
Но не съвсем.
Остана една възрастна жена, подпряна на бастун. Много възрастна, забеляза Ерик, когато тя тръгна към него с малки, но бързи крачки. Поне на осемдесет. Беше с грижливо увит около врата шал, шапка на главата и дебело палто, вероятно вълнено.
Слънцето още не топлеше много, но и това щеше да стане скоро — на небето нямаше и едно облаче. Ерик предположи, че старата госпожа никога не се поти.
— Запречихте вратата с целия този народ отпред — подвикна тя на Ерик. — Може ли такова нещо?
— Едно момиченце изчезна и трябва…
— Да, да, да — прекъсна го старицата и махна нетърпеливо с ръката, която не държеше бастуна. — Искам да съобщя за престъпление. — Обърна тя сбръчканото си лице към Ерик. — Убийство.
Петнайсет минути по-късно Ерик изпрати възрастната жена, която се казваше Ингеборг Франсен и чийто съпруг бил президент на местния Ротари клуб. Докато той я насочваше към вратата, тя повтори, че мъжът й имал „връзки“ и затова щял да научи, ако не вземат случая сериозно. Ерик я увери, че вече са го взели, но премълча, че дори сериозно взетите случаи може да не получат приоритет. Жертвата се казвала Гнистен и била дванайсетгодишна, нечистокръвна, но сред предците й имало свещена бирманска котка. Когато Ингеборг излязла сутринта да вземе вестника, свраките били развълнувани, а Гнистен лежала мъртва до кофата за боклук зад къщата. Със счупен врат. Езикът й бил провесен от устата по начин, който убедил Ингеборг, че някой е удушил малкото й слънчице. Ерик реши да не споделя с нея теорията си, че котката вероятно е била прегазена от кола, шофьорът е слязъл, видял е, че няма с какво да помогне на Гнистен, и я е хвърлил в двора. Безсърдечно, неморално, но не и невъзможно, нито пък незаконно. Докато почти я буташе през прага, той все пак повтори обещанието си да дадат всичко от себе си.
Боже господи, петнайсет минути за една умряла котка, мислеше си той, докато се прибираше във вътрешността на управлението. А дори вече не работеше в Туршбю.
Тъкмо вадеше картата си за достъп, когато чу Денис да го вика от рецепцията. Денис беше единственият останал тук, освен Ерик и онзи Себастиан Бергман, всички други участваха в търсенето. Ерик се обърна и видя, че Денис му маха да се върне.
— Дали можеш да се заемеш?
Ерик хвърли бърз поглед на мъжа, застанал пред гишето.
— Взлом — поясни Денис, когато Ерик дойде при него.
— А ти не можеш ли? — попита Ерик и се усмихна на мъжа; усмивка, която силно контрастираше на едва сдържаната ярост в гласа му.
— Сам съм и телефоните звънят, и…
Все едно се бяха наговорили с някого — в същия момент телефонът иззвъня. Ерик въздъхна и се обърна към чакащия човек: