— Насам.
Покани го да тръгне с него, а Денис вдигна телефона. Докато Ерик и мъжът се отдалечаваха, вратата на полицейското управление се отвори отново. Денис вдигна очи все така със слушалката до ухото. Журналистите бяха получили строго нареждане да стоят навън, освен това повечето се бяха записали доброволци в търсенето на малката. Ако я намереха лично, можеха да напишат разказ от първо лице, вероятно за първа страница, особено пък ако успееха да вземат и интервю. Ако пък не я намереха, щяха да напишат сърцераздирателна статия от първо лице за отчаяното издирване и саможертвата, която бяха направили, за да се покажат добри граждани. И в двата случая печелеха.
Не, в управлението не влезе журналист. Беше около двайсет и пет годишен мъж. Ако се съди по облеклото, работеше в „Статойл“. Момчето се огледа из пустото помещение и се насочи към Денис, който му кимна, докато записваше някакъв телефонен номер и приключваше разговора с обещание да се обади пак. След това затвори и се обърна към новодошлия:
— С какво мога да ви помогна?
Себастиан стоеше до бялата дъска и записваше главните точки в психологическия профил на извършителя:
• МЪЖ
• НАД ТРИЙСЕТГОДИШЕН
• ПОЗНАВА РАЙОНА/ЖИВЕЕ НАБЛИЗО
• ИНТЕЛИГЕНТЕН/СОЦИАЛНО НОРМАЛЕН, МОЖЕ БИ ОБВЪРЗАН
• ГОТОВ ПЛАН/НЕ ОМРАЗА ИЛИ ЯРОСТ
• МОТИВ/СМЯТА, ЧЕ НЕ Е ИМАЛ ИЗБОР/ОТЪРВАВАЛ СЕ Е ОТ ПРЕЧКА/ЗАПЛАХА
На това място той почти чу въпроса на Били. Това значи ли, че може да го е получил за задача от някой друг?
Отговорът беше „не“ по няколко причини.
В най-необичайния случай, в който е ангажиран наемен убиец, неизменно става дума за организирана престъпност. Абсолютно нищо не сочеше, че семейството е замесено в подобно нещо. Професионален убиец не би използвал взета назаем пушка, а и би се постарал повече да прикрие следите. Може би дори би подпалил къщата. Освен това нямаше да остане в района и да убие Седер, който — в това бяха убедени — знаеше кой е стрелецът. Ако Били зададеше въпроса, Себастиан разполагаше с толкова много начини да му смачка фасона, че направо се надяваше да го направи.
На рамката на вратата се почука и един униформен полицай, когото Себастиан беше виждал из управлението, но нямаше представа как се казва, подаде глава в стаята.
— Можете ли да запишете показанията на едно момче?
— Не ми се ще. Ерик не е ли тук някъде?
— Зает е, а това е важно. Става дума за малката. Казва, че я е видял.
— Видял е Никол?
— Да го доведа ли? — попита полицаят.
— О, да, нека възможно най-много хора разгледат снимките на избитото семейство.
Младото полицайче веднага разбра грешката си и побърза да си тръгне.
— Ще го поканя в кухнята — смотолеви.
Себастиан въздъхна. По дяволите, тук беше пълна лудница. Въпросът беше дали в скоро време нямаше да предпочита да обикаля по горите да търси. Но можеше и да е по-зле. Можеше Малин Окерблад да е тук. Сутринта тя замина за Карлстад и щеше да се върне едва утре вечер, стига да не възникнеше нещо извънредно. Той се въздържа да я буди посред нощ, но в момента, в който часът стана пет и половина, я разтърси безцеремонно и й каза, че е време да си тръгва. Тя попита защо и този път той избра истината:
— Не искам Торкел и другите да те виждат. Той няма да остане очарован.
И я подправи с лъжа:
— А се надявам да повторим някой път…
Тя кимна и му даде да разбере, че също очаква повторението с нетърпение. Себастиан се усмихна пресилено.
Надяваше се тя да не го разкрие, като се върне; да не му се лепне и да се държи любвеобилно. Временното примирие с Торкел беше твърде крехко.
Той излезе от стаята, зави надясно по коридора и слезе няколко стъпала до кухничката. Там го чакаше млад мъж в бежово-сини дрехи. Върху тъмната коса беше кацнала шапка с козирка. Остро, слабо лице. Гъсти кафяви вежди. Белези от тежко акне по лицето.
— Слушам. — Себастиан седна срещу него, без да се представи.
— Сутринта видях във вестника, че търсите тази. — Той посочи снимката на Никол на първа страница във вестника, поставен между тях.
— Да — потвърди Себастиан и зачака продължението.
— Видях я. Вчера.
— Да, да, разбрах, единственото, което искаме да знаем, е къде си я видял.