— Никол! — извика и направи няколко крачки напред, докато вадеше оръжието изпод якето си. — Знаем, че си тук. От полицията сме.
— Тук съм, за да ти помогна.
Никол пропълзя по-навътре в тясната ниша и се притисна до стената. Хвана глезените си, облегна чело на коленете си и отново стана възможно най-малка. Не мислеше за това, но дишането й беше повърхностно и учестено. Стъпките навън ставаха все по-ясни, приближаваха.
— Никол! Не се бой, можеш да излезеш. Полицията е.
Никол вдигна очи, без да пуска краката си. През тесния процеп видя как по стените танцува светлина. Ако той я насочеше навътре, нямаше шанс да не я види.
— Никол!
Може би ако тя застанеше точно до тесния вход. Вдясно от него стърчеше стена, широка към петнайсет сантиметра. Успееше ли да се притисне към нея, имаше шанс той да не я забележи, дори да осветеше нишата.
Тя внимателно изпъна крака и прехвърли тежестта, за да може да изпълзи дотам. Сега най-после забеляза, че на практика е изпаднала в хипервентилация и се застави да диша по-спокойно. Заопипва с длани земята пред себе си, подпря се на коляно. Не беше далеч. Три оттласквания и щеше да стигне. Продължи напред. Още малко, да се извърти, да притисне гръб в стената. Щеше да успее. Почти стигна…
Почувства го, преди да го чуе. Една от консервените кутии изпадна от джоба на якето и се търкулна по пода.
Той тъкмо беше поел дъх, за да извика отново, когато чу металическия звук, последван от кратко изтрополяване, сякаш нещо се търкаляше по камъни. Ослуша се. Разбира се, пещерите променяха и засилваха шумовете, но му се стори, че звукът е дошъл отблизо. Съвсем отблизо. Предпазливо пристъпи напред и стисна оръжието малко по-силно.
Тя беше тук.
Оказа се прав.
Оставаше само да я намери.
Тя беше уплашено малко момиченце, а той разполагаше с всичкото време на света. Цялата история можеше да завърши по един-единствен начин. За миг изпита нещо подобно на мъка от онова, което трябваше да извърши, но беше длъжен. Нямаше път назад. Трябва да правиш каквото се налага, дори невинаги да ти харесва.
Освети с челника първо вдясно, после вляво. По-навътре пътят се разделяше и се превръщаше в лабиринт от проходи и шахти, но тук беше само един. Тя нямаше къде да отиде.
Той се спря. Какво беше това? Сянка? Но от какво? Нищо не стърчеше, за да блокира светлината. Не, не сянка. Процеп. Малък, но със сигурност достатъчно голям, за да се промуши десетгодишно момиченце. Той насочи светлината натам и извървя целенасочено последните метри.
Беше стигнала. Беше намерила мястото. Не вярваше да я види, дори да надникне през процепа. Чуваше го навън. По-близо. Твърде близо. От време на време светлината от фенера му падаше върху стената вдясно от нея. Тя затаи дъх. Може би той изобщо нямаше да забележи входа. Изведнъж светлината престана да се мести насам-натам и се спря на едно място. Върху процепа. В скривалището й.
Но дори и така той може би нямаше да я види. Тя се притисна още по-плътно до стената. Остри камъни се забиваха в гърба й през якето. И тогава я видя. Консервата, която беше изпуснала. Лежеше на няколко метра навътре, до стената. Ако я осветеше, той нямаше как да не я забележи. И ако я беше чул, щеше да разбере, че тя е там. Трябваше да я махне. Но как? Чуваше стъпките му да приближават, а лъчът светлина не се отместваше и за миг.
Тъкмо щеше да се хвърли и да се опита да стигне консервата, когато ги чу.
Той също ги чу. Звуците. Нямаше съмнение. Двигатели, автомобилни гуми върху чакъл, отварящи се и затварящи се врати, приближаващи стъпки, гласове… Невъзможно да определи колко, но повече от един. Полицията или доброволците, предположи той. Защо не? Щом той можеше да се сети, можеха и те. Ами ако тя наистина беше в нишата? Имаше ли време да я убие? Щяха да чуят изстрела, но той можеше да се скрие в лабиринта, да изчезне. Но за колко време? И как щеше да излезе? Изобщо не познаваше мястото. Щяха да докарат кучета. Свършено беше. Той пропиля шанса си. С рязко движение изгаси фенера на челото си и с бързи и възможно най-безшумни стъпки потъна в лабиринта.
Пристъпиха в пещерата и Ерик запали силния фенер.