— Колко е дълбока? — попита Себастиан, след като навлязоха в застоялия леден въздух.
— Никой не знае. Никой не е изследвал всички пътеки.
Лоша новина. Ако Никол е дошла тук, за да изчезне от лицето на земята, съществуваше възможност да е продължила да върви, докъдето е могла. А тогава не беше изключено тя да се превърне в третото дете, изгубено тук за вечни времена. Но доколкото знаеха, тя не носеше фенер със себе си. Може пък гъстият мрак да я е заблудил и да мисли, че е по-надълбоко, отколкото е в действителност. Да се чувства в безопасност, макар всъщност да не е много навътре в недрата на планината.
Чуха пристигането на още един автомобил и минута след това Били дотича при тях заедно с още четирима души, които Себастиан не познаваше.
— Защо смятате, че е тук? — попита Били и освети с фенера си вътрешността на пещерата пред Себастиан и Ерик.
— Просто знаем — сопна се Себастиан и колкото и да е странно, Били сякаш се задоволи с този отговор.
— И какво ще правим?
— Тук пътеката е сравнително широка — взе думата Ерик и пое напред. — След трийсет метра се разделя на няколко по-малки, които на свой ред също се делят по-нататък. Трябва да измислим начин да покрием възможно най-голяма площ.
— Добре, ще повикам още хора и ще докараме въжета и прожектори, и така нататък — кимна Били и се обърна.
— Засега чакайте тук — нареди Ерик на четиримата, дошли с Били. — Като дойдат другите, им обяснете. Ние със Себастиан ще продължим до мястото, където пътеката се раздвоява.
Четиримата кимнаха и Ерик и Себастиан поеха напред. Таванът беше висок. Четири-пет метра, предположи Себастиан. Никакви сталактити и други красоти, които човек обикновено свързва с пещерите. Само сиво-кафяви студени груби стени.
— Никол! Казвам се Ерик и съм полицай. Тук сме, за да ти помогнем.
— Няма да отговори — обади се Себастиан сухо. — Не иска никой да я намира.
— Никол! — извика Ерик отново, сякаш не е чул или просто е решил да го игнорира.
Продължиха навътре. Фенерът на Ерик светеше.
— Там! — възкликна Себастиан внезапно и посочи наляво.
Ерик насочи лъча.
— Какво е това? — попита той и освети нещо, което приличаше на сянка върху стената.
— Процеп.
Отидоха там. Тесен, не повече от трийсет сантиметра в най-тънката част, прецени Себастиан, като се наведе. Достатъчно за десетгодишно дете. Ерик застана до него и освети вътрешността. Отваряше се малка ниша. Тясна, всичко на всичко няколко квадратни метра. Ерик освети неравните стени. Нещо лежеше на земята до едната стена.
Консерва с домати.
— Тихо. — Себастиан се изви и долепи ухо до цепнатината.
Ерик приведе глава и двамата застанаха абсолютно неподвижно. За дълго. Себастиан тъкмо понечваше да се размърда, когато го чу. Тихо издишване. Съвсем повърхностно.
Той се обърна към Ерик и взе фенера, без да продума. Притисна се вдясно възможно най-навътре, пъхна ръка и насочи лъча наляво.
Обувка, глезен и част от крак.
— Тук е — прошепна и извади ръката си. — Искам да излезеш. Вземи всички останали и чакайте пред пещерата.
Ерик погледна Себастиан в очите и ясно видя, че сега не е моментът да спори и да задава въпроси.
— Ще повикам линейка — кимна и пое назад към изхода.
Себастиан изчака стъпките му да заглъхнат и се свлече на студения под. Поне да му е малко по-удобно.
Вероятно щеше да седи тук дълго.
— Никол, името ми е Себастиан и работя в полицията — започна той, обърнал лице към тесния процеп.
Никакъв отговор. Не беше и очаквал. Най-вероятно щеше да му се наложи да изнася монолог.
— Търсихме те. Знаем какво е станало с братовчедите ти и родителите им — продължи той.
Никакъв звук. Никакво движение.
— Разбирам защо не искаш да излезеш. Разбирам защо стоиш тук, но криенето с нищо няма да ти помогне.
Той се изви върху твърдия леден под. Вече не се чувстваше добре; какво щеше да прави, ако това се проточеше дълго, както се боеше? Пропъди тези мисли.
— Майка ти, Мария, пътува насам, но ще мине малко време, докато пристигне. Можем да я чакаме тук, ако искаш, но някъде другаде ще ни бъде по-топло и удобно. Сигурно си и гладна. Може да отидем някъде, където да хапнеш. Стига да искаш.
Никакъв признак изобщо да го е чула.
— Знам, че си преживяла нещо ужасно, но няма от какво да се страхуваш. Всички ние сме тук, за да те защитим.