Тишина. Мълчание.
Да, щеше да отнеме време.
Били стоеше пред входа на пещерата, чешеше двете рани на опакото на ръката си и разглеждаше околността зад ограничителната лента при полегналата ограда. Беше се събрал сума ти народ. Две линейки, край които пушеха парамедиците, застанали в готовност до носилката. Няколко журналисти, естествено. Два тв екипа — Торкел разговаряше с единия — а на малката височинка вляво от пещерата се бяха покатерили няколко фотографи, за да наблюдават сцената отвисоко. По-нататък се бяха събрали всички любопитни. Били познаваше повечето лица от инструкциите преди издирването, но някои бяха нови. Почти седемдесет души бяха дотичали, за да зърнат момиченцето, докато го извеждат.
Той въздъхна дълбоко. Въздухът беше свеж и леко мразовит, макар че слънцето грееше от почти напълно безоблачно небе. Миришеше на гора, влага, и кал. За миг уханието го върна в горите зад квартала, в който израсна, където в продължение на няколко години посвещаваше почти цялото си свободно време на каране на ролери с Рей и Петер.
Ваня си проправи път през тълпата, кимна на един от униформените при синьо-бялата ограничителна лента и се наведе под нея, когато той я повдигна.
— Говорих със СИДА — подвикна тя и дойде при Били. — Майката каца на „Ландветер“ в 16:25 следобед.
— Знае ли за станалото?
— Да, съобщили й…
— Ще я посрещне ли някой, или аз да отида?
— Торкел ще се погрижи — отвърна Ваня и кимна към пещерата. — Как върви там?
Били сви рамене:
— Не знам.
— Той откога е вътре?
Били погледна часовника.
— Към четирийсет и пет минути.
— За какво говорят толкова дълго?
В момента мълчаха.
Себастиан беше приказвал за какво ли не. Опита се да си припомни всичко, което беше чел за момичето. Помъчи се да го накара да се чувства в безопасност, като му покаже, че го познава. Да изгради доверие.
Очевидно не се беше получило.
Себастиан изпъна крака, раздвижи рамене, поизправи гръб. Ставаше твърде неудобно. Искаше да се приключва вече. Не само за да се изправи и да се махне от този мрак и студ, а и защото от него се очакваше сега да е в стихията си. Никой не оспори заповедта му всички да напуснат пещерата. Травмирано момиченце от едната страна на каменната стена, образован и опитен психолог от другата. От него се очакваше да си свърши работата. А засега не беше постигнал нищо. Не бе осъществил връзка. Факти, предложения и обещания не стигаха. Беше длъжен да даде повече от себе си, за да заслужи доверие.
Пое дълбоко дъх и поснижи глас, за да звучи — поне така се надяваше — по-искрено и интимно.
— Понякога, когато се случи нещо лошо, когато ти е мъчно, че си изгубил някого, хората ти казват, че знаят как се чувстваш. Само че обикновено нямат представа. Понеже те никога не са губили нищо ценно.
Той се обърна и съсредоточи поглед върху тесния процеп. Представи си как момиченцето от снимката на стената в полицейското управление седи вътре и го слуша.
— Аз обаче мисля, че наистина разбирам как се чувстваш. Знам какво е някой, когото обичаш, изведнъж вече да го няма.
Той замълча. Дали това беше правилният път? И дали той искаше да поеме по него? Повтори си няколко пъти, че неговите желания не са от значение. Тук важен беше дългът.
— Загубих съпругата и дъщеря си при цунамито — продължи той. — Знаеш ли какво е това? Огромна вълна, която удари Тайланд в деня след Коледа през 2004 година.
Той пак млъкна. Толкова рядко си позволяваше да се връща към тези спомени в будно състояние. Имаше си причина за това. Той все още можеше да се обърне. Да изпробва нещо друго. Да поеме по по-лек път. Но не, все така вперил невиждащ поглед в мрака, той се върна там.
В онзи ден.
Катастрофата.
— С дъщеря ми бяхме на плажа. Сабине. Така се казваше. Жена ми, майката на Сабине, беше отишла да потича. Ние се къпехме в морето и играехме, и изведнъж вълната дойде. Няколко метра висока. Хванах Сабине точно преди вълната да ни удари. Тя ме стискаше за дясната ръка. Повтарях си, че не бива да я изпускам. Никога. Но внезапно тя изчезна. Не успях да я задържа. Сънувам го почти всяка нощ. Стискам дясната си ръка толкова силно, че чак боли.
Както правеше и в момента, забеляза изведнъж. Задиша дълбоко, разпери пръсти с усилие.
— Беше на четири години. Сабине. Така и не я открих. Не открих и жена си. Просто ми бяха отнети. Както твоите братовчеди и Карин, и Емил. Всичко си беше както обикновено, а в следващия миг сякаш целият свят се разпадна. Така болеше, че си мислех, че докато съм жив няма да изпитам друго освен болка.