Болницата на Туршбю се оказа учудващо модерна, а главната лекарка Хансон и екипът й от четирима души, които ги посрещнаха на входа, правеха впечатление на опитни професионалисти и се погрижиха Никол и Себастиан бързо да бъдат отведени в един от кабинетите. Хансон беше около петдесет и пет годишна, с очила и къса накъдрена коса. Говореше меко, но Никол не отговаряше, само при всеки следващ въпрос се притискаше по-силно в гърдите на Себастиан.
Главната лекарка се предаде и се обърна към Себастиан:
— През цялото време ли беше толкова некомуникативна? — попита тя сериозно.
— Да, и ме стиска така, откакто излязохме от пещерата — отвърна Себастиан.
Лекарката кимна спокойно и погали Никол по челото.
— Никол, тук си в безопасност. Просто искаме да проверим дали си добре — пробва тя с майчински глас.
Погалването по челото и меките думи изглежда помогнаха. Себастиан пак усети как мускулите на Никол се поотпускат.
Хансон се приближи до Себастиан.
— Искам да й дам нещо за успокоение. Ще ми помогнете ли? — прошепна в ухото му.
— Разбира се. — Той погледна надолу към малкото момиченце; потърси погледа му. — Лекарката иска да ти даде лекарство. Позволяваш ли?
Никол го погледна въпросително. В очите й имаше доверие, което го трогна. Усмихна й се леко:
— Можеш да ми вярваш, Никол. Няма да позволя нищо да ти се случи.
Хансон протегна пипета към устата й. Никол не отвърна лице, не отблъсна пластмасовата пипета. Лекарката изпразни съдържанието в устата й и я потупа по главата за последен път.
— Капките ще подействат след малко. Дали през това време можете да ми помогнете да й направим някои изследвания? — попита тя.
Себастиан кимна, но не изпускаше Никол от поглед.
— Разбира се. Знаете ли какво става с майката? Идва ли насам?
— Не зная.
— Мога да ви дам номера на отговорните за разследването. Те би трябвало да знаят.
— Дайте го на сестрата. — Хансон посочи дребничка млада жена в зелени дрехи и с вързана черна коса.
Сестра Самира явно идваше от Близкия изток, но говореше на силен вермландски диалект. Себастиан й продиктува номера на Торкел и тя излезе от стаята, за да се обади.
През това време друга медицинска сестра докара масичка на колелца, за да вземе кръв. Себастиан погали Никол по косата и я помоли да изпъне ръка.
Минаха петнайсет минути, докато успокоителното започна да действа. През това време успяха да направят необходимите изследвания и да измерят пулса и кръвното налягане. По време на прегледа Никол постепенно отпускаше хватката си около него, а накрая го пусна напълно. Сякаш цялото безпокойство я напусна и бе заменено от така необходимия сън. Сега пък той не искаше да я пуска. Макар да знаеше, че се налага и че го чака много работа.
Самира се върна. Беше открила Торкел. Той свикал пресконференция и после щял да дойде в болницата, но Ваня вече била на път. Себастиан реши да положи спящата Никол в леглото. Беше много сладка, особено сега, без стиснатата челюст и уплашените очи, които следяха всяко движение. Сега беше спящо момиченце. Единствено ожулванията и мръсното лице, ръце и дрехи говореха за дните в бягство. Себастиан нежно я нагласи в леглото, взе един тампон от масичката до нея и го напои в спирт. Зае се да мие лицето й. Белият тампон бързо стана сив. Той го хвърли и взе нов. И той посивя.
Дори не забеляза, че Ваня стои на прага.
— Как е тя? — попита Ваня, когато той най-после я усети.
Почувства, че го е наблюдавала дълго.
— Леко е обезводнена, но всички стойности са в норма. Спи.
— Добре. Имаш ли няколко минути?
Себастиан се изправи. Преди да излезе, зави Никол с оранжево болнично одеяло. Истината беше, че не му се искаше да я оставя. Последният час беше толкова наситен с емоции, че той нямаше желание да се връща в действителността. Към разследването на убийството. Към екипа, който действаше на сляпо.
Той излезе при Ваня в дългия пуст коридор. Би могъл да е болничен коридор където и да е в Швеция. Зелен балатум на пода, който отразяваше луминесцентните лампи на тавана. Себастиан се почуди дали някой е провел проучване как трябва да изглеждат болничните коридори, за да искат пациентите да се махнат оттам възможно най-бързо. Не помнеше някъде другаде да е виждал толкова неприятен нюанс на светлозеленото като този на стените тук.