Някъде отдалеч се чуваха оживени гласове. Вероятно клюкарстваха за новата пациентка. За полицията. За убийството. За което бяха чели и слушали. Така ставаше. Случките ставаха реални и важни едва когато вестниците и телевизиите проявяха интерес към тях. А сега при тях имаше нещо не просто интересно. Имаше оцеляла. Момичето от „Къщата на ужасите“, както поетично се изрази „Експресен“.
— Каза ли нещо? — попита Ваня.
— Нищо, за съжаление.
Ваня някак докара едновременно изненадано и ядосано изражение на лицето си.
— Нищо? Все нещо трябва да е казала.
— Нито дума. Много е травмирана.
Ваня го изгледа скептично.
— Значи искаш да кажеш, че не знаем нищо ново, макар че намерихме вероятен очевидец?
— Да, за жалост. Но свършихме добра работа. Открихме Никел. Това е най-важното.
Ваня не отговори, но погледът й разкри, че ни най-малко не е съгласна. Тя искаше да залови убиеца. Разбира се, радваше се, че са открили Никол. Но за нея момичето имаше друга функция. Беше улика. Път към извършителя. Много по-важно беше с какво може да допринесе за разследването, отколкото как се чувства. Себастиан я разбираше. Преди и той разсъждаваше по същия начин.
— Има пресконференция в общината — каза тя. — Искаш ли да участваш?
Той поклати глава. Беше на крак от пет сутринта. Седя в пещера. Носи момиченцето на ръце до линейката. Но едва сега наистина почувства изтощението. Въздъхна тежко.
— Какъв е смисълът?
— Вече има големи статии в интернет, че сме я намерили — отвърна Ваня. — Ако не кажем нищо, ще започнат спекулации.
— И какво от това? Така или иначе ще има спекулации.
— Решението е на Торкел и аз смятам, че е прав.
Себастиан нямаше желание да се кара с нея за нещо, за което и двамата знаеха, че е необходимо зло. Това беше положението.
— Все нещо трябва да е видяла — поклати глава Ваня и се вгледа в Никол. — Накарай я да проговори. Това ти е работата.
С тези думи тя се скри зад ъгъла. Той й остави последната дума.
Вече му беше все едно.
Торкел пристъпи напред и застана зад дървената катедра. Върху загладения й ръб бяха закрепени няколко микрофона. Поставени така, че логото да се вижда ясно от камерите. СВТ, ТВ4, СР, ТТ, НРК.
Отначало Торкел възнамеряваше да свика пресконференцията в полицейското управление, но се отказа, по простата причина че липсваше достатъчно голямо помещение. На Ерик му хрумна да помоли Пия и сега Торкел застана на подиума в Общината, където обикновено се обсъждаха политически въпроси, а не полицейски. А и едва ли щеше да се стигне до каквито и да било обсъждания. Повечето присъстващи вече знаеха основното. Правеха целия този цирк по-скоро по навик. Нещо като изложба за масите. „За да се покаже отвореността на полицията към медиите“, както красиво се бяха изразили в докладната записка от ръководството, в която също така подканяха висшите кадри да се регистрират в Туитър.
Торкел почака глъчката от събраните журналисти да заглъхне и след това набързо разказа какво са открили дотук.
Момичето било роднина на семейство Карлстен. По всяка вероятно се е намирало в къщата, когато избили семейството, а след това успяло да се скрие. Открили го — както вече всички знаеха — в Мечата пещера на десетина километра от града. В момента момичето се намирало в болницата и доколкото знаели, все още било леко обезводнено и премръзнало, но иначе нямало физически наранявания. Що се отнася до убийството на семейство Карлстен, разследването продължавало, но за момента нямало заподозрени. Преди да получи резултатите от техническия оглед, той предпочитал да не се произнася по въпроса дали Ян Седер е застрелян със същото оръжие, но не бивало да се изключва връзка между убийствата на Седер и на семейство Карлстен.
Торкел замълча и си пое дълбоко въздух. Сега идваше онази част, която мразеше най-много при взаимоотношенията си с пресата.
— Някакви въпроси? — плъзна той поглед през залата и всички вдигнаха ръка.
Торкел посочи червенокоса жена на първия ред, която не познаваше.
— Известен ли ви е мотивът за убийството на семейството? — попита тя на звънлив норвежки.
— Не, но мотив има, не са били избрани произволно.
— Откъде знаете? — настоя червенокосата.
— Не искам да коментирам този въпрос — отвърна Торкел и незабавно последва въпрос защо не иска да коментира въпроса за мотива.