Ваня напусна мястото си до стената и посрещна Торкел на вратата.
— Това прокурорката ли беше? — попита той тихо.
— Да.
— Какво искаше?
— Себастиан. Очевидно.
Торкел я погледна въпросително, но изражението му подсказваше, че я е разбрал правилно.
— Защо?
— Откъде да знам? Господин Хьогберг.
— Млъквай — ухили се Торкел и бутна вратата.
Мислите летяха бързо, както се плъзгаха дърветата покрай прозореца.
Полицейската кола се движеше с висока скорост. Сините светлини хвърляха болнави оттенъци върху автомобилите, които й правеха път. Полицайката на волана мълчеше. Мария Карлстен седеше на задната седалка, където миришеше на кожа и дезинфектант, но не помнеше ясно как се озова тук.
Намерили са Никол.
Жива.
Само това знаеше засега.
Би трябвало да е щастлива. Не на себе си от щастие. Обаче беше невъзможно. Абсолютно невъзможно.
Последното денонощие се оказа най-ужасното в живота на Мария. Беше обляна в ледена пот, грохнала и със замъглен поглед. Не помнеше откога не е мигвала, но въпреки това й беше трудно да седи мирно. Втрисаше я. Паниката, която я обхвана, след като й се обадиха по телефона в Бамако, още не отпускаше хватката си. Гърчеше се и се извиваше в нея като змия, от което й се повдигаше. Тя смъкна прозореца, за да подиша свеж въздух. Чу се свистене от течението, малкият процеп между стъклото и рамката беше твърде тесен. Тя свали стъклото още малко и свистенето престана. Облегна глава на стъклото и свежият въздух лъхна лицето й. Беше приятно, макар че в колата бързо стана студено. Тя затвори очи и се опита да забрави ужаса.
Вече знаеше, че Никол е жива.
Би трябвало да изпитва облекчение, разбираше го, но чувството за вина не й го позволяваше. Зад живата Никол стоеше мъртвото семейство. Малката й сестра. Емил и момчетата. Не можеше да си представи как би могла да съвмести радостта с мъката.
Беше нечовешко. Пак й се догади. Усещаше лош вкус в пресъхналата си уста. Затърси опипом шишето с вода, което полицайката й беше донесла. Отпи от хладката течност, изплакна си устата и преглътна. Пак погледна навън, към стволовете на дърветата. Почувства вятъра в лицето си. Мръзнеше, но предпочиташе така. Струваше й се някак… по-редно.
Пътуваше към нечовешко място.
Място, което съдържаше най-голямата мъка и най-голямата радост.
Голямата двуетажна сграда с табела „Болница Туршбю“ над входа внезапно изникна пред очите на Мария. В един миг й се струваше, че полицейската кола ще продължи напред до безкрай. Че до края на света ще пътува към дъщеря си, но никога няма да стигне.
А в следващия изведнъж се озова там.
Само на няколко метра от онази, за която копнееше.
Какво щеше да стане сега? Дали щеше да си възвърне контрола, или събитията щяха все така да се развиват, без тя да може да им повлияе?
Все едно. Вече нямаше търпение. Сама се изненада, като отвори вратата, още преди колата да е спряла. Смяташе да изтича вътре. Да намери дъщеря си и никога повече да не я оставя. Полицайката на предната седалка се наведе към нея и за първи път през цялото пътуване проговори:
— Почакайте. Помолиха да почакате тук. Ще минете през задния вход.
Мария се ядоса. Гневът от всичко случило се внезапно изригна. Най-сетне, помисли си тя. Крайно време беше. Той й даде енергия, която дори не подозираше, че притежава.
— Нямам намерение да чакам! — каза решително и отвори вратата широко.
Щеше да намери детето си.
Хукна към големите стъклени врати на болницата. Те щяха да се отворят пред нея и Никол щеше да чака зад тях. Чу как полицайката вика подире й:
— Чакайте! Мария! Почакайте!
Мария хвърли бърз поглед през рамо, за да види дали полицайката е слязла от колата и се опитва да я спре, но тя стоеше на място и само викаше. Не очакваше да стане толкова лесно. Ускори крачка. Входът беше пред нея. Приятно й беше да усеща кислорода в дробовете и силата в мускулите. Даже вече не й се гадеше. Червеникавокафявата двуетажна сграда приближаваше. Видя хора зад лъскавите стъклени врати. Движеха се бавно.
Тя се движеше бързо.