— Не разбирам — промърмори Мария.
— Възможно е да проговори пред човек, с когото се чувства в безопасност. Това се нарича елективен мутизъм. Много по-обичаен е от пълния. Разбирате ли?
В очите на Мария проблесна надежда.
— Тоест може би ще говори с мен? Но само с мен?
Себастиан кимна окуражително.
— Много е вероятно.
Новината сякаш вля на жената нова силна, почти нервна енергия.
— Кога мога да я видя?
— Скоро — увери я Себастиан, но после се поколеба, не беше сигурен дали да сподели с нея подозренията си.
Отново реши, че тя трябва да знае. Нямаше друг начин.
— Работим по теорията, че Никол е видяла не само покойниците, но и убиеца.
Мария само кимна бавно. Все едно квотата й за шокиращи удари е изпълнена и нищо вече не може да я изненада.
— Тъй че ако ви каже нещо, трябва да ми го предадете веднага — продължи Себастиан спокойно.
Тя пак кимна и го погледна в очите:
— А сега искам да видя дъщеря си.
— Добре — съгласи се той и се изправи.
Вървяха бавно по болничния коридор. Минаваха покрай стаи с еднакви врати. Чуваше се само шумоленето на дрехите им. В края на коридора Себастиан забави крачка и сви зад ъгъла. Пред най-близката стая на един стол, който изглеждаше донесен от чакалнята, седеше униформен полицай. Себастиан разпозна полицая от управлението на Туршбю. Казваше се Денис, доколкото си спомняше. Той се изправи в момента, в който ги видя.
— Това майката ли е? — попита с твърде силен глас.
Себастиан го изгледа сърдито.
— Да. Ще има свободен достъп до стаята. Освен това излезе заповед да се пази анонимността й, така че оттук нататък няма нужда да крещиш така, като я видиш.
Денис засрамено сведе очи и се извини тихо. Направи им път и ги пусна в стаята.
Влязоха.
Вътре имаше четири легла, но само това до прозореца беше заето. Момиченцето изглеждаше заспало, лежеше свито на топка под жълтото одеяло с логото на общината, с което го беше завил Себастиан, и от главата му се виждаха единствено кичури тъмна коса. Позата на Никол показваше тревожност и беззащитност, сякаш дори насън се опитваше да стане възможно най-малка и невидима. Мария тръгна колебливо към фигурката под одеялото. Себастиан видя, че й е трудно да реши как да действа, част от нея искаше единствено да хукне и да прегърне дъщеря си, но уязвимостта у спящото дете я спираше. Обърна се към Себастиан:
— Сигурен ли сте, че е добре? — попита притеснено. — Никога не спи в такава поза.
Себастиан само кимна. Какво друго да каже? Тя сама трябваше да установи ефектите от преживяното върху момичето.
Мария се приближи до леглото и приклекна възможно най-внимателно до малката фигурка. Леко дръпна одеялото, само няколко сантиметра, за да види лицето на Никол. Наведе се и с нежно движение отметна косата, която го закриваше. Доближи я колкото смееше, без да я буди.
— Толкова се страхувах, че повече няма да те видя, миличка. Толкова се страхувах — прошепна.
Вече беше на милиметри от челото на детето. Едва плъзна върха на пръстите си по бузите и устата му. Изглежда се успокояваше, като чувстваше кожата му върху своята.
— А ето те тук. Ето те тук — продължи тя, сякаш всяко повторение правеше Никол по-жива, по-реална.
Безшумно се наведе и я целуна внимателно по челото. Дълго. Все едно искаше устните й никога повече да не се отделят от дъщеря й. Тялото на Мария внезапно се разтърси, дишането й се учести и Себастиан чу подсмърчане, когато цялото напрежение и ужас я напуснаха. Тя осъзна истината — дъщеря й бе жива. Буквално можеше да я докосне.
Себастиан усети, че би трябвало да се отдръпне, да напусне интимната сцена, която се разиграваше пред очите му. Не само беше уважително; беше и единственото нормално поведение. След всичко станало Мария имаше нужда да остане насаме с дъщеря си. Но вместо това той пристъпи към тях. Срещата го разчувства и той не можеше просто да си отиде. Самият той бе мечтал да преживее точно това. Да, между друг родител и друга дъщеря. Но в болничната стая в Северен Вермланд най-сетне го видя с очите си — събирането след дългата раздяла. Изведнъж изпита завист.
Никой не му се притече на помощ, никой не спаси Сабине.
Никой не го въведе в болнична стая при нея.