С Торкел, нейния шеф и ментор, също вече не се срещаше често. Той не се появяваше много-много в службата след станалото с Урсула. Тя се питаше дали не възнамерява да напусне. В кратките мигове, когато бяха заедно, й се струваше, че нещата вървят натам.
Какви други близки имаше тя?
Списъкът беше кратък.
Смешно кратък.
Юнатан, бившият й, който понякога се обаждаше с надеждата да се съберат или поне да се озоват в леглото.
Може би неколцина колеги, с които бе учила заедно в полицейската академия и с които се виждаше от време на време; но сега те бяха заети със собствените си семейства.
И накрая… Себастиан Бергман.
Ако по времето, когато работеха заедно за първи път във Вестерос, някой й беше казал колко близки ще станат, тя би се изсмяла на глас. Подобно изказване би прозвучало твърде абсурдно дори за да си прави труда да отрича. Той или я вбесяваше, или я отегчаваше. Сега обаче тя дори признаваше, че понякога й липсва. Как е възможно? Как така един разгонен нарцистичен криминален психолог се беше настанил в смешно краткия й списък?
Не само липсата на други имена му бе осигурила място в него, макар че вероятно щеше да е по-лесно да го пропъди, ако в живота й имаше някой друг достатъчно близък.
Не, причината беше друга.
Харесваше й да разговаря с него. Той, който се държеше непоносимо, безцеремонно и присмехулно с всички останали, с нея ставаше внимателен и състрадателен. Той, който непрекъснато преследваше другите жени като някакви ловни трофеи, без изобщо да се замисли за техните чувства, се вълнуваше от нейните. Тя нямаше представа защо, но това беше истината. Несъмнено. Той не можеше да го скрие.
Но дали можеше да му вярва? Нерядко той се оказваше твърде наблизо, когато се случеше поредната гадост.
Твърде близо до доказателствата, които накиснаха Валдемар.
Твърде близо до Першон Ридарштолпе и заключението му, което сложи край на надеждите й за онова обучение във ФБР.
Само че колкото и да прехвърляше фактите в ума си, не можеше да намери и една причина Себастиан да иска да й навреди. Може би казваше истината — всичко беше чисто съвпадение. Само дето ако Ваня бе научила нещо от работата си, то беше, че рядко може да има толкова случайности една след друга. Станеха ли твърде многобройни, се превръщаха в симптоми. Възможното се превръщаше в невероятно.
А случайностите около Себастиан бяха стигнали почти дотам. До границата. Но може би още не я бяха прехвърлили.
Тя се нуждаеше от него.
Точно сега беше съвсем сама.
Ерик Флодин паркира автомобила пред ниската, плоска и — ако трябва да сме честни — едновременно грозна и безлична сграда на „Берйебювеген“ 22, която му беше работно място до миналия февруари, спря двигателя, слезе и се насочи към входа. Като го видяха, тримата, които чакаха на двете дървени пейки пред полицейското управление, се изправиха. Познаваше и тримата. Двама бяха от вестник „Вермландс Фолкблад“, третият — от местната редакция на „Нюа Вермландс Тиднинген“.
Промърмори „Абсолютно нищо“ в отговор на въпроса какво може да каже за убийството и бутна вратата. Кимна на Кристина и Денис, които стояха на гишето и извади картата си за достъп, когато телефонът му изведнъж иззвъня. Докато плъзгаше картата върху четеца и въвеждаше четирицифрения код, с който да се вмъкне в недрата на полицейското управление, вдигна телефона и отговори на Пия.
— Вярно ли е? — чу се вместо поздрав.
Ерик като че ли долови нотка на укор, задето го е чула от друг източник, а не от него.
— Семейство? Застреляли са цяло семейство?
— Да.
— Къде? Кое?
— Недалеч от Стурбротен. Казват се Карлстен.
— Знае ли се кой го е направил?
— Имаме заподозрян, но… заплашил семейството.
— Кой?
Ерик дори не се поколеба. Обикновено споделяше с жена си повечето подробности от текущите разследвания и досега нищо не беше изтекло.
— Ян Седер.
— Не го познавам.
— Имали сме си работа с него, сега отивам да го разпитам.
Пия въздъхна дълбоко и Ерик си я представи — как стои до прозореца в кабинета си на втория етаж в Общината и гледа навън, към калините пред магазин „Кооп“ на „Тингсхюсгатан“.
— Ще има жълтини — въздъхна тя разтревожено.
— Не е задължително, тук са само „ВФ“ и „Нюа Вермландс“ — каза го само защото смяташе, че тя иска да чуе това, а не защото беше истина.