Разбира се, че щеше да се пише по вестниците.
Не след дълго към тримата пред управлението щяха да се присъединят техни колеги от Карлстад и конкуренти от едрите риби в Стокхолм. Вероятно и от телевизията. Може би дори от Норвегия.
— Спомняш ли си Омселе? — попита Пия сухо и на мига му даде да разбере, че опитът му да я утеши е прозрачен.
Ерик въздъхна. Разбира се, че си спомняше Омселе. Тройно убийство на семейство в близост до църква. Убийците искали да им откраднат велосипеда. По онова време Ерик беше първи курс в полицейската академия. Всички следяха по вестниците, радиото и телевизията преследването през цяла Швеция на Юха Валякала и приятелката му Марита.
— Минаха двайсет и пет години — продължи Пия в ухото му, — а все още свързваме Омселе единствено с това. Искаме хората да идват да живеят тук, не да ги плашим.
Ерик се спря в малката кухня и взе чаша, постави я върху решетката на машината и натисна „капучино“. Изведнъж го обхвана раздразнение. Всеки момент щеше да изгуби търпение. Тя не беше влизала там. В къщата. Не бе видяла малкото момченце, скрито в гардероба, което наесен трябваше да тръгне на училище за първи път. Нито братчето му по пижама до остатъците от закуската.
Не ги беше видяла.
Не беше видяла кръвта.
Безсмислието.
— Наясно съм, че не изглежда добре — промърмори той, като се мъчеше да сдържа гнева. — Но четирима души са мъртви. Две деца. Как ще повлияе или няма да повлияе на имиджа на общината остава на заден план. Не си ли съгласна?
Последва мълчание. Машината си беше свършила работата и той взе чашата. Отпи от, за жалост, неособено топлата напитка. Кафето в Карлстад беше по-хубаво.
— Имаш право — промълви тя накрая. — Извинявай. Съжалявам, сигурно съм прозвучала ужасно егоцентрично.
— Прозвуча като посветена на каузата си — отвърна той; както винаги раздразнението го напусна и веднага бе заменено от угризения на съвестта, след като тя отстъпи и се извини. — Каквато винаги си била — добави.
— Да потърсим ли някого? — попита тя с обичайния си енергичен тон.
— В смисъл?
— Помощ. Отвън.
— Не, не мисля. Поне не още.
По-нататък по коридора Фредрика подаде глава през една врата и го забеляза. Хвърли му поглед, който ясно казваше, че е време да приключва с телефонните разговори и да отиде при нея. Ерик се подчини незабавно.
— Трябва да вървя, ще говорим довечера. Целувам те.
Той прибра телефона в джоба си, заряза недопитото кафе и бързо отиде в стаята на Фредрика, за да чуе новата информация.
Себастиан чу стъпки зад стъклените врати и свали книгата със сложното научно заглавие „The Psychopathology of Crime: Criminal Behavior as a Clinical Disorder“. Ваня. Изглеждаше още по-бледа и тревожна. Тя извади картата си за достъп и отвори вратата, която сякаш бе по-тежка от обикновено. Нещо се е случило. Себастиан се изправи и прекоси офиса, без да обръща внимание на стерилната му обстановка. Опита се да я посрещне с дружелюбна усмивка, но тя не го забеляза. Видя го едва когато почти стигна до нея.
— Здравей, станало ли е нещо? — попита той и от безпокойство за нея направи последните крачки малко по-бързо от нормалното.
Отначало му се стори, че тя няма да му отговори. Мълчеше и го гледаше. Обичайната й сила и енергия бяха останали единствено в красивите сини очи. Сякаш беше съсредоточила цялата си мощ там, тъй като думите, които най-сетне пророни, бяха безсилни и колебливи, все едно са се разпаднали:
— Мама… ми каза кой е баща ми — промълви накрая.
Вътрешностите на Себастиан се вледениха. Не беше подготвен за това.
Невъзможният миг.
В главата му настъпи хаос.
Нима Ана наистина е казала истината? Досега твърдо отказваше да му помогне. Наистина ли го е направила?
— Кой е? — попита той и остана доста впечатлен от спокойствието в гласа си, който изразяваше единствено естествено любопитство.
— Знаеш ли какво ми показа тя? — продължи Ваня, като че ли не беше чула въпроса му, но с малко по-силен глас.
— Какво? — поинтересува се той и почувства, че паниката малко по малко отминава.
И този път му се размина. Ваня не би започнала разговора по този начин, ако Ана е разкрила истината. Поне дотолкова познаваше Ваня. За разлика от него тя не беше лъжкиня.
— Гроб. Показа ми гроб.