— Гроб ли?!
— Мхм. Мъртъв е. Умрял през 1981. Ханс Оке Андершон, така се казвал.
— Ханс Оке Андершон?
Себастиан се постара да се приспособи към новата ситуация, като не можеше да отрече и че Ана успя да го впечатли. Беше съумяла едновременно да снабди Ваня с баща и да го убие. Ваня обаче очевидно не споделяше чувствата му.
— Отказал да поеме отговорност, когато забременяла — продължи тя и заклати глава. — Когато Валдемар се появил, двамата решили да не ми казват за него.
— Никога?
Никога. Твърди, че не искала да ме нарани. Особено при положение че Ханс Оке Андершон умрял няколко месеца след моето раждане и нямал роднини.
Ваня изведнъж доби ядосан вид. Силата й се върна, вече не само очите бяха изпълнени с енергия. Той най-сетне можеше да я познае.
— Явно ме смята за много тъпа. След няколко месеца увъртане изведнъж измисля някой си, който — колко удобно — е хвърлил топа. Наистина ли си е въобразявала, че ще се хвана?
Себастиан усети, че въпросът е риторичен, и си замълча. Тъй или иначе Ваня не чакаше отговор. Потокът от думи се изливаше от нея, потискан гняв, който е напирал и едва сега е получил излаз:
— Ако е вярно, какво й е пречело да ми покаже проклетия гроб досега? Защо й е трябвало да се мотае няколко месеца?
— Не знам — отвърна Себастиан, този път откровено.
— Е, аз знам. Защото е лъжа. Опитва се просто… да приключи въпроса. Да ме принуди да се помиря с тях.
Себастиан мълчеше. Не беше сигурен каква стратегия да предпочете. Дали да защити Ана? Да й помогне да накара Ваня да повярва на лъжата и да продължи напред; или пък да подсили съмненията на Ваня? Да забие поредния пирон в отношенията между двете. От кое щеше да извлече по-голяма облага в далечен план? Положението беше сложно, но той трябваше да направи своя избор веднага.
Ваня поклати глава и задиша дълбоко, за да се успокои.
— Единственият начин дори да си помисля да им простя, е ако се държат искрено с мен. Да престанат с лъжите. Разбираш ли ме?
Себастиан реши да подкрепи Ваня. Стори му се най-оправдано. Щеше да му спечели време. И преди всичко близост.
— Разбирам. Сигурно ти е много тежко — добави той съчувствено.
— Вече нямам сили да се карам с теб — рече Ваня тихо и го погледна с насълзени очи. — Нямам сили да се боря с целия свят. Няма как.
— Няма защо да се бориш с мен — отвърна той възможно най-внимателно.
Ваня кимна леко и го погледна умолително:
— Тогава ми кажи истината. Замесен ли си по някакъв начин с решението на Ридарштолпе да не ме препоръча за ФБР? Ти ли го накара да ме отхвърли?
Себастиан положи усилия да прикрие изненадата си. Как стигнаха отново до тук?
— Вече ти казах — отговори той, за да си спечели време и да си възвърне самообладанието.
— Кажи го пак. — Ваня не отместваше очи от лицето му. — Честно. По-леко ще го понеса, ако е истина, отколкото ако онези, на които държа, продължават да ме лъжат.
Себастиан се взря в очите й и се постара искреността му да изглежда също толкова истинска, колкото нейната мъка. Не беше трудно, когато залогът бе толкова голям.
— Не — излъга той и установи, че гласът му леко потрепери от тържествеността на момента. — Честна дума, нямам нищо общо.
Забеляза как тя издиша, как раменете й се отпуснаха от облекчение и той се изпълни с гордост. Стига да имаше нужната мотивация, се оказваше невероятно изкусен лъжец. В този миг би могъл да я накара да повярва и че Земята е плоска.
— Самата мисъл, че ме подозираш… — започна той, за да подсили лъжата, но тя вдигна ръка и го прекъсна:
— Не казвай нищо повече. Избирам да ти вярвам.
Себастиан бързо се пробуди от новото си състояние на самодоволство. Какво каза тя? Че избира да му вярва?
— Какво значи това? — възкликна той, този път с истинско удивление.
— Каквото казах. Избирам да ти вярвам, защото имам нужда от това.
Себастиан се вторачи в дъщеря си, която отново изглеждаше готова да се разплаче. Да избере да му вярва не беше същото като да му вярва. Но Себастиан прие, че засега и това му стига. Оттук нататък зависеше от него да й докаже, че е изборът й е правилен.
— Няма да те разочаровам — обеща й той.
— Добре тогава.
Тя се усмихна, пристъпи към него и го прегърна.
Задържа го в прегръдката си по-силно и по-дълго, отколкото той някога бе посмял да се надява.