Азиаде мълчеше. Нямаше смисъл да обяснява на този човек какво е това любов. Той седеше пред нея сякаш зад стъклена стена, неловко приведен и безпомощен. Тя погледна празната си чаша и изпита леко задоволство. Добре е, че Хаса е толкова самотен.
- Какво мислите за психоанализата? - ненадейно попита
той.
- За кое? - изненада се Азиаде. „Колко много се различават тези хора от пашите край Босфора.“
- За психоанализата - повтори Хаса.
- Какво е това?
- Психоаналитиците са хора, които надничат в душите на другите, както аз преглеждам гърлото ви.
- Какъв ужас! - потрепери Азиаде. - Как е възможно да си показваш душата на чужд човек? Та то е по-лошо от изнасилване. Само на Пророка му е позволено да го прави. Или на
53
краля. Бих убила всеки, който се опита да надникне в душата ми. Все едно да тръгна гола по улицата. - Замълча и прокара пръсти по челото си. Внезапно погледна Хаса със сияещи очи и смутено призна: - Предпочитам хора, които надничат в гърлото.
Хаса едва се удържа да не сграбчи на мига в обятията си това сивооко момиче.
- Да вървим! - възкликна той, внезапно обзет от порив на жизнелюбие, и Азиаде примирено кимна.
Уловени за ръка, тръгнаха към колата. Беше се стъмнило. Безкрайните редици на уличните лампи се сливаха в далечината. Азиаде се взираше в светлините и не мислеше нито за Босфора, нито за пашата, който вече я очакваше у дома. Хаса й се струваше такъв голям и непонятен като екзотичен звяр, а колата му сред нощните светлини и сенки приличаше на огромен, накичен с оръжия, слон. Седнаха вътре и асфалтът изчезна под гумите като мъгла, разсеяна от вятър.
Подкараха по Курфюрстендам и свиха по аутобана. Светлините на фаровете осветяваха плоските покриви на квадратните къщи. Приличната на ешафод радиокула сочеше небето като стоманено копие. Движеха се по широката магистрала, смълчани и почти притиснати един до друг. Хаса натисна педала на газта и стрелката подскочи нагоре. Влажният бриз брулеше лицето на Азиаде. Той погледна политналата й назад коса и сивите неподвижни очи. Увеличи още скоростта, за да я принуди почти да го прегърне през рамото. Колата летеше в нощта, сякаш движена от свръхестествена сила. Формите на външния свят се разпадаха в еднообразието на величествена сивота. Кръвта пулсираше в слепоочията на Хаса. При тази шеметна скорост той усети световъртеж от неизпитвано досега любовно опиянение. Под светлината на фаровете асфалтът приличаше на безкрайно въртяща се лента. Изведнъж жената до него му стана необикновено близка и постижима, сякаш подарена му завинаги от този вихър.
54
Азиаде седеше неподвижна е полупритворени очи, обладана от неочаквано усещане за покорство. Стискаше здраво дръжката под стъклото и като че ли цялото настояще изчезваше заедно е шума на оставащите назад километри. Колата се превърна в летящо килимче, а нощният вятър я тласкаше все по-близо към чуждия човек, който по загадъчен начин беше свързан е нея и я водеше към невидима цел.
Погледна скоростомера. Стрелката сочеше някакво число, но тя не знаеше дали е много или малко. Просто седеше, оставяйки се на вятъра, на скоростта, на призрачната светлина на далечната радиокула.
- Стига - прошепна тя, обзета от изтощение.
Хаса бавно свърна към града. Уморените му красиви очи излъчваха тъга и облекчение. Спря колата пред къщата на Уландщрасе. Ръката на Азиаде го обви през врата и той се наведе към нея.
- Благодаря - отрони Азиаде е глас, долитащ сякаш от огромно разстояние.
Хаса почувства топлината на лицето й и развълнувания дъх на по детски нежната й уста. Докосна е устни бузите й и затвори очи. Устните на Азиаде бяха съвсем близо. Погледна я. Неподвижно и изплашено тя се взираше в далечината.
- Благодаря - повтори и слезе от колата.
После мълчаливо изчезна в къщата. Хаса се взираше след нея, объркан и запленен.
55
Шеста глаВа
И казали китайците: „Да унищожим тюрките. Тюрките не бива да съществуват.“ Тогава проговорили небесата на тюрките, проговорили свещените им земи и свещените им води: „Тюрките няма да погинат. Ще ги запазим невредими.“
След тези думи небесата сграбчили баща ми Илтерес хан за косата и го издигнали над всички народи. И тогава моят баща, ханът, казал…“
Азиаде следеше руническото писмо с показалец. „По-скоро не „каза“, а „провъзгласи“, уморено си помисли тя и енигматичните ъгловати линии на древното писмо заплуваха пред очите й.
Преди хиляди години велик древен народ си бе издигнал паметник в далечните монголски степи. Народът се бе местил от място на място, но примитивните писмени знаци се бяха съхранили. Древни и загадъчни, те се взирали в безкрайните монголски степи, в тъмното огледало на студени безименни реки. Камъкът се бе разпадал, наблизо минавали номади и боязливо оглеждали руините от някогашната слава. Пътешественици от далечни страни пресекли в изнурителната жега монголските степи, за да занесат на Запада вест за тайнствената писменост. Организирали походи, опитни ръце преписали непонятните руни. После, акуратно напечатани на чиста бяла хартия, се бяха озовали в тихите кабинети на учените. Сухи ръце с изпъкнали вени са галели нежно древните символи, сключени вежди са се свеждали над тях. Постепенно тайната на писмеността била разгадана и от древните ъгловати йероглифи се разнесъл вой на степни вълци, възникнал древен но-