– Предположих, че се е случило нещо подобно – каза Хенрик. Лили не забеляза ужас или отвращение по лицето му. Дори сега често очакваше точно това: щом светът разбере истината, да извърне отвратено глава. – Не съм изненадан.
Тя го попита какво мисли за нея; дали я намира за някакъв вид изрод. Защото мнението на самата Лили за себе си непрекъснато се променяше: понякога поглеждаше в огледалото и въздъхваше доволно; друг път виждаше само човек с неустановен пол да наднича от яката на роклята ѝ. Грета ѝ Ханс ѝ бяха казали да не разсъждава по този начин. Но когато бе сама, съмненията се завръщаха.
Хенрик заяви, че няма какво друго да ѝ каже, освен че я обича!
– Влюбен съм в необикновена жена.
Някога Лили мислеше, че не би могла да обича мъж, който знае каква е истинската ѝ същност. Веднъж дори си каза, че ще отблъсне всеки, който забележи истината. Затова онази вечер в парка бе обърнала гръб на Хенрик. Сега, го хвана за ръка.
– Още ли ме обичаш, след като разбра?
– О, Лили – погали я той по рамото. – Кога ще ми повярваш!
– Затова не мога да тръгна веднага за Ню Йорк с теб – каза тя. – Трябва да се върна в Дрезден още веднъж. – Обясни му, ч професор Болк иска да довърши метаморфозата докрай, но не му разказа подробностите. Не искаше Хенрик да се тревожи. А и можеше да се опита да я разубеди. Дори да ѝ каже, че е невъзможно.
Миналата година, преди да си тръгне от клиниката, професор Болк ѝ бе обещал, че може да направи още нещо за Лили, което окончателно ще я превърне в жена. Нещо, което Грета определи като "истинска лудост". Нещо толкова прекрасно, че приличаше на невероятен сън, но професор Болк бе заявил с басовия си глас, че е напълно постижимо. Докато я подготвяха за изписване, Болк ѝ съобщи, че яйчниците са трансплантирани успешно. Искаше да опита да ѝ трансплантира матка, за да може да забременее.
– Искате да кажете, че ще мога да стана майка? – попита го Лили.
– Нали изпълних всичко, което обещах. И това мога да направя.
Грета обаче я разубеди.
– Защо ти е? – махна тя с ръце. – Още повече, това е напълно невъзможно. Как, за бога, ще го направи?
През годината, която измина оттогава, Лили често пишеше на професор Болк и му съобщаваше как върви възстановяването ѝ, разказваше му за работата си в парфюмерията, за трудностите на Грета с рисуването и за Хенрик. Професор Болк, макар и по-рядко, ѝ отговаряше с писма, напечатани на машина от фрау Кребс върху тънка хартия. "Чудесни новини. Ако някога решиш да се подложиш на последната операция, за която говорихме, моля те, пиши ми. Още по-уверен съм в успеха ѝ."
И сега Лили възнамеряваше да се подложи на операцията. Още не беше казала на Грета. Но бе убедена, че трябва да се върне в Дрезден, за да може професор Болк да довърши онова, което бе започнал. За да докаже на света – не, не на света, а на себе си, – че наистина е жена и че целият ѝ предишен живот като дребен мъж на име Айнар е просто най-голямата грешка на природата, която сега щеше да бъде поправена завинаги.
– Тогава ела в Ню Йорк в края на лятото – предложи Хенрик, седнал върху сандъка, който на другия ден хамалите щяха да натоварят на кораба за Ню Йорк. – Там ще се оженим.
НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО, една сутрин в началото на лятото Лили позираше на Грета. Носеше бяла рокля с остро деколте, обточена с дантела, а косата ѝ бе прибрана назад с фиби. Грета ѝ даде малък букет с бели рози. Помоли я да кръстоса глезени и да вдигне брадичка. Имаше толкова много да разказва на Грета – за Хенрик и за решението да се върне в Дрезден. Защо бе премълчала толкова важни неща? Една малка тайна се бе разраснала до размерите на цял свят, за който Грета не знаеше нищо. Лили се разкайваше: как можа да допусне дългогодишната им близост да се стопи така.
Грета работеше върху портрета почти от седмица и резултатът бе чудесен: светлината караше лицето на Лили да оживее и всичко изглеждаше безупречно – дълбоките ѝ очи, паяжината от венички по слепоочията, свенливата руменина по шията. Докато рисуваше, Грета обясняваше това на Лили – как изглежда, как върви картината.
– Този портрет ще стане прекрасен – заяви Грета. – Най-накрая се получава. От толкова дълго не успявах да предам образа ти, че вече започнах да се притеснявам.
През изминалата година Лили виждаше, че картините на Грета изглеждат прибързани, с лоша композиция. На едни от тях Лили приличаше на гротеска с воднисти черни зеници, щръкнала коса и подути лъскави устни, а вените по слепоочията ѝ бяха яркозелени. На други платна пък изобщо не си приличаше или цветовете бяха твърде бледи, позата необмислена. Не всички бяха лоши, но някои бяха плачевни и Лили знаеше, че на Грета ѝ е трудно. Не беше като през годините в Париж, когато всичко изпод четката ѝ излизаше блестящо, когато непознати поглеждаха портретите на Лили, поглаждаха брадички и питаха: "Кое е това момиче?". Но най-изненадващо беше, че Грета изгуби желание за работа. Все по-често минаваха цели дни, в които не рисуваше, дни, в които Лили се чудеше, докато беше на работа, с какво се занимава Грета през цялото това свободно време. "Все още свиквам с Копенхаген", казваше понякога Грета. "Мислех си, че повече няма да се върнем тук." Друг път твърдеше, че просто не е в настроение да рисува – което бе толкова нехарактерно за Грета, че Лили питаше: "Всичко наред ли е?".