Но тази сутрин в началото на лятото най-новият портрет изглеждаше превъзходно. Грета бърбореше ведро, както цяла седмица досега.
– Разказвала ли съм ти за онзи случай, когато помолих майка да ми позира, докато бях в Пасадена през войната? Разпореждаше се с всички, за домакинството, за градината, обикаляше двора и гледаше дали някое дърво не е подкастрено. Ако някой градинар пропуснеше и едно листо по моравата, лошо му се пишеше. Един ден я помолих да ми позира, а тя помисли и отговори, че ще трябва да уговоря графика с иконома господин Ито. Предвидихме пет сесии в трапезарията, където сутрин светлината бе подходяща. Тогава се виждах с Теди Крос и майка знаеше, но не искаше да чува нищо по въпроса. Бях на осемнайсет, влюбена до уши и можех да мисля и говоря единствено за Теди. За начина, по който произнасяше думите бавно и отчетливо. За извивката на раменете му. За косата му. Но майка не искаше да слуша за Теди. В мига, в който отворех уста, тя ми правеше знак да замълча. И така, пет поредни дни я рисувах седнала начело на масата, с гръб към прозореца с пълзящите цветя. Заради есенните горещини над горната ѝ устна избиваха капчици пот. А аз не можех изобщо да ѝ споделя как се чувствам.
– Хубав ли стана? – попита Лили.
– Портретът ли? О, никак не ѝ хареса. Каза, че изглеждала злобна. Но не беше права. Изглеждаше като майка, която се опитва да предпази дъщеря си, но осъзнава, че не може. Наясно бе, че няма да ми попречи да се виждам с Теди. Знаеше го много добре и седя неподвижно като труп със стиснати устни пет дни поред.
– Къде е сега?
– Картината ли? В Пасадена. В коридора на втория етаж.
Лили реши, че е време да каже на Грета. Не можеше повече да пази тайната от нея. В живота на Айнар имаше един ужасен период – откакто Ханс замина от Синия зъб до деня, в който срещна Грета в Академията, – когато той си нямаше никого, с когото да споделя тайни. Лили помнеше какво е да преглъщаш мислите и чувствата си, без да има на кого да разкажеш за тях. Но тогава се появи Грета и промени живота на Айнар. Лили помнеше и това – как Айнар бе осъзнал, че най-сетне самотата си отива. Не биваше да крие от Грета нито миг повече.
– Исках да ти кажа нещо.
Грета промърмори, вперила очи в платното; намести гребена с формата на костенурка в косите си. Ръката ѝ се движеше пъргаво: мацваше тук и там, топваше четка в боите и продължаваше. Портретът бе почти готов.
Но откъде да започне? За кое да ѝ каже първо? Как преди няколко седмици, преди да се качи на "Алберт Херинг", Хенрик бе извадил от джоба на палтото си диамантен пръстен; за смутените погледи, които си размениха, когато пръстенът успя да се плъзне само до кокалчето на пръста ѝ; за телеграмата от Ню Йорк, в която описваше апартамента на Източна трийсет и седма улица, където щяха да живеят; за последното писмо от професор Болк, в което я питаше кога пристига и казваше, че няма търпение да я види отново. Откъде да започне?
– Много ми е трудно – каза Лили. Представи си как по лицето на Грета ще се изпише шок; как ще свие разгневено юмруци. Де да имаше друг начин, по който да ѝ съобщи. – Не знам от де да започна.
Грета остави четката.
– Влюбена ли си?
В апартамента на долния етаж се затръшна врата. Изкънтяха тежки стъпки. Отвори се прозорец.
Лили се облегна назад на плетения стол. Не можеше да по- вярва, че Грета позна. Не можеше да повярва, че Грета вече знае – защото бе убедена, че ако знаеше, Грета щеше да се опита да я разубеди. И чак тогава Лили осъзна колко е грешала за Грета. Отново бе сгрешила.
– Да.
– Сигурна ли си?
– Напълно.
– Той обича ли те?