– Още не мога да повярвам, но ме обича.
– Тогава нищо друго няма значение, нали?
Лили си припомни за вечерите, в които Грета ѝ решеше косата, опряла гърди в гърба ѝ. Спомни си за леглото им и как спяха, хванати за кутретата. И как утринната светлина падаше върху отпочиналото лице на Грета, а Лили я целуваше по бузата и си мислеше "Ех, да можех да съм красива като теб!
– Радваш ли се за мен?
Грета отвърна, че се радва. След което я попита кой е мъжът.
Лили си пое въздух и ѝ каза, че е Хенрик.
– Хенрик – каза Грета. Лили тръпнеше в очакване на реакцията. Чудеше се дали Грета го помни и дали ще приеме новината по-тежко, тъй като ставаше въпрос именно за него. Но лицето на Грета изглеждаше напълно спокойно.
– Той те обича още оттогава, нали?
Лили кимна. Почти се засрами. Помисли си за белега на челото на Хенрик от автомобилната катастрофа и изпита силно облекчение, че скоро ще има възможност да целува назъбената линия всяка нощ. – В края на лятото ще се оженим.
– Ще се жените – промълви Грета.
– Винаги съм го искала.
Грета започна да затваря шишенцата с боите.
– Чудесна новина – каза тя. Не поглеждаше към Лили, докато избърсваше всяко шишенце поотделно с крайчеца на мантията си и го затваряше с коркова тапа. След това прекоси стаята и коленичи пред навито на руло празно платно. – Понякога все още поглеждам към теб и си мисля "Доскоро ние с теб бяхме женени и обитавахме онова тъмно кътче между двама души, където живее бракът".
– Ти беше женена за Айнар.
– Знам. Но всъщност бяхме аз и ти.
Лили я разбра. Помнеше какво бе усещането да се влюби в Грета. Помнеше какво беше да се чуди разсеяно кога Грета пак ще се появи на вратата. Помнеше малката снимка на Грета, която Айнар носеше в джоба на ризата си.
– Опитвам се да свикна с всичко това – каза Грета. Говореше толкова тихо, че Лили едва я чуваше. На улицата прозвуча клаксон, чу се изсвистяването на спирачки и настъпи тишина. Явно за малко не бе станала катастрофа, предните брони на два автомобила проблеснали една срещу друга на улицата пред Вдовичи дом под слънцето над Копенхаген, което се издигаше ли, издигаше и щеше да стои в небето до късно вечерта.
– Къде ще се ожените? – попита Грета.
– В Ню Йорк.
– Ню Йорк ли? – Грета търкаше ноктите си с малка четка на мивката. – Разбирам.
На долния етаж морякът викна на жена си:
– Прибрах се!
– Но има нещо, което искам да направя преди това – рече Лили. С напредването на деня в апартамента ставаше все по-топло. Вдигната ѝ на кок коса натежаваше, роклята лепнеше по гърдите ѝ. В Nationaltidende пишеха, че се задават рекордни горещини и Лили едновременно се радваше и дразнеше.
– Искам да се върна в Дрезден.
– Защо?
– За последната операция.
Сега вече по лицето на Грета се изписа реакция: присви очи ноздрите ѝ потрепнаха, бузите ѝ почервеняха гневно.
– Знаеш, че според мен идеята е много лоша.
– А според мен не е.
– Но, Лили... Професор Болк е добър лекар, но дори той не може да направи подобно нещо. Никой не може. Нали се разбрахме миналата година?
– Вече реших. Грета, не разбираш ли? Искам със съпруга ми да имаме деца.
Слънцето блестеше по купола на Кралския театър. Лили Елбе и Грета Уод, както бе започнала да се нарича отново, бяха сами в апартамента. Кучето им, Едвард IV, спеше пред гардероба със сковано от артрит тяло. Неотдавна Лили спомена, че може би е време да приспят стария Едвард, но Грета възрази бурно.
– Професор Болк си разбира от работата – каза Лили.
– Не му вярвам.
– Но аз му вярвам.
– Мъж не може да забременее. Това ти обещава професорът. Никога няма да се случи. Нито на теб, нито на някой друг. Подобно нещо е невъзможно!
От думите на Грета я заболя и очите ѝ се насълзиха.
– Никой не вярваше и че мъж може да се превърне в жена. Нали? Че кой би повярвал? Само ти и аз. Ние повярвахме и виж какво излезе. Получи се, защото бяхме убедени, че ще възможно. – Лили се разплака. Ядоса се на Грета най-много, защото не я подкрепи.
– Обмисли го внимателно, Лили. Помисли още малко.
– Вече обмислих всичко.
– Не. Не бързай. Помисли още.
Лили замълча и се обърна към прозореца. На долния етаж се чуха тежки стъпки и изстърга иглата на грамофон.
– Притеснявам се за теб – каза Грета.
Слънцето се местеше по пода, навън автомобил наду клаксон, а морякът крещеше на жена си. Лили изпита непознато досега усещане. Грета вече не можеше да ѝ казва какво да прави.
Картината бе готова и Грета я обърна, за да я покаже на Лили. През дантеления ръб на роклята се виждаха краката ѝ, а букетът от рози приличаше на нещо загадъчно, което разцъфва в скута ѝ. "Де да бях и наполовина толкова красива", помисли си Лили. И тогава реши да изпрати картината на Хенрик като сватбен подарък.