Каза си, че се отправя на приключение: ферибота до Гданск, нощния влак до Дрезден, едномесечния престой в Общинската женска клиника. Оттам щеше да замине за Ню Йорк. Писа на Хенрик, че ще пристигне най-късно на първи септември. Лили беше пътешественичка и потегляше към свят, който само тя можеше да си представи. Когато затвореше очи, виждаше всичко ясно: апартамента в Ню Йорк, изсвирването на полицая от улицата, бебе в скута ѝ. Представяше си малка масичка, застлана с каре, и двойна сребърна рамка с две снимки, на едната тя и Хенрик на сватбата, а на другата – първото им дете с дълга кръщелна роба.
Лили трябваше да опакова всичките си вещи, за да са готови, когато дойде време да ѝ ги изпратят. Дрехите: роклите с къси ръкави от лятото в Мантон; роклите с бродерии от Париж и палтото от заешка кожа с качулката. Осъзна, че не иска да носи повечето от тях в Ню Йорк. Сега ѝ изглеждаха евтини, все едно ги бе купувал друг човек, все едно тялото на друга жена ги бе протрило от носене. Късно следобед, докато Лили разпределяше багажа си в сандъци и заковаваше капаците с пирони, Грета попита:
– Какво ще правиш с картините на Айнар?
– Моля?
– Много от тях са в ателието ми. Мислех, че ги искаш.
Лили се обърка. Картините му вече не висяха в апартамента и сега, неясно защо, не можеше да си спомни съвсем как изглеждат: малки златни рамки, пейзажи на замръзнала земя, но какво друго?
– Може ли да ги видя?
Грета донесе навитите на руло платна, завързани с дебел ка- нап. Започна да ги разпъва на пода, а Лили имаше чувството, че ги вижда за пръв път. Повечето бяха пейзажи от блато: на един то бе изобразено през зимата, сковано от скреж под схлупеното небе; на друг през лятото, с покрит с мъх торф под вечерното слънце; на трети имаше изобразена само пръст, синьо-сива заради примесите и варовика в почвата. Картините бяха малки и красиви, а Грета продължаваше да разгъва нови на пода – десет, двайсет и повече – като килим от полски цветя, които разцъфваха пред очите ѝ.
– Наистина ли ги е нарисувал всичките?
– Някога беше много продуктивен – отвърна Грета.
– Кое е това място?
– Не позна ли блатото?
– Като че ли не. – Това я притесни, защото знаеше, че би трябвало да познава мястото, но то изглеждаше като отдавна забравено лице от миналото.
– Не помниш ли?
– Съвсем смътно. – На долния етаж пуснаха грамофона и зазвуча полка в изпълнение на акордеон и хорн.
– Блатото Синия зъб – каза Грета.
– Където е роден Айнар?
– Да. Както и Ханс.
– Ходила ли си там?
– Не, но съм го виждала на картини и съм слушала толкова много за него, че когато затворя очи, си го представям ясно.
Лили разглеждаше картините – блатото, заобиколено от лески и липи, както и един стар дъб, който сякаш растеше около голям камък. Спомни си, макар споменът да не бе неин, как върви след Ханс по пътека със затъващи в калта ботуши. Спомни си как хвърля задигнати от кухнята на баба си вещи в блатото и ги гледа как потъват безследно: чиния, метална купа, престилка с връзки от пущица. Имаше спомени как изрязва торф на блокчета и копае в нивата за торфен мъх. И Едвард I, дребно кученце, което един ден се подхлъзна от обрасъл с лишеи камък и се удави в черната вода.
Грета продължаваше да разгъва платна и затискаше ъглите им с шишенца с боя и чинийки от кухнята.
– Айнар е от това блато – каза тя, застанала на четири крака, с падаща пред очите коса. Методично разгъваше всяка картина, слагаше тежести в ъглите и я подравняваше с десетките други малки платна, които представляваха голяма част от творчеството на Айнар.
Лили я наблюдаваше. Грета подреждаше съсредоточено картините. Гривните ѝ подрънкваха. Холът във Вдовичи дом с прозорци, гледащи на север, юг и запад, се изпълни с приглушените цветове от платната на Айнар: сиво, бяло, охра, кафяво като кал и черно като нощно блато.
– Той работеше неуморно по цял ден – каза Грета тихо с тон, който Лили досега не бе чувала.
– Ще успееш ли да ги продадеш?
Грета спря. Подът бе покрит почти изцяло и тя се изправи и се огледа къде да стъпи. Озовала се бе в ъгъла до желязната печка.
– Не ги ли искаш?
Лили подозираше, че допуска грешка, но въпреки всичко каза:
– Не знам колко голям ще е апартаментът. На Хенрик едва ли ще му харесат. А и нали трябва да окачим неговите картини. Той предпочита по-модерния стил. Все пак ще сме в Ню Йорк,
– Просто си помислих, че ще искаш да ги задържиш. Вземи поне няколко.
Лили затвори очи и също видя блатото, семейство бели кучета, баба, застанала до печката, и Ханс, легнал върху слюдест камък. След това, изненадващо, видя младата Грета в зеления коридор на Кралската художествен академия с пакет нови четки в ръка. "Открих магазина", каза Грета в този забравен спомен.