– Не че не ги искам – каза Лили сега, през един от последните си дни във Вдовичи дом, който скоро също щеше да се превърне в спомен от миналото. Но от чие минало? – Просто не мога да ги взема.
Лили потрепери, защото изведнъж я споходи усещането, че всичко около нея принадлежи на някой друг.
ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ДЕН СЛЕД КАТО ЛИЛИ И КАРЛАЙЛ заминаха за Дрезден се разрази буря. Грета поливаше бръшляна в саксията на масичката в хола. Стаята бе сива в облачния ден, а Едвард IV спеше до сандъка. Морякът на долния етаж бе излязъл в морето и вероятно в момента бурята го застигаше. Прогърмя гръмотевица, последвана от кикота на жена му.
Странно, помисли си Грета, как бяха минали годините с вечния кръговрат на изгреви над Дания и, на другия край на света, залези над Аройо Секо и планината Сан Габриел. Бе прекарала години в Калифорния и Копенхаген, години в Париж, години, в които бе омъжена, и години, в които не бе омъжена, а ето я сега в празния Вдовичи дом с всичко, прибрано в заключени сандъци. Лили и Карлайл щяха да пристигнат в Дрезден по-късно днес, ако дъждът не ги бе забавил. Вчера си взе довиждане с Лили на пристанището. Около тях гъмжеше от хора – някои пренасяха куфари, други държаха кучета, един колоездачен отбор качваше велосипедите си на ферибота. И Ханс бе там, и Карлайл, и Грета, и Лили, както ѝ стотици други хора, които си взимаха довиждане. Група деца, водени от директорка. Слаби мъже, които търсеха работа. Графиня, тръгнала към минералните бани в Баден-Баден. И Грета и Лили, хванати за ръце и забравили за света около тях. За последен път Грета забрави за всичко друго и останаха само те двете с Лили, прегърнати. Обещаха да си пишат. Лили обеща да се грижи за себе си и каза с едва доловим глас, че ще се видят в Америка. На Грета ѝ бе трудно да си го представи, но каза, че наистина ще се видят. При тази мисъл по гръбнака ѝ, по западняшкия ѝ гръбнак пролази зловеща тръпка, защото имаше чувството, че тази раздяла се дължи на нейния провал.
Сега Грета чакаше Ханс да пристигне. Навън кулите и керемидените покриви чернееха в бурята, а куполът на Кралския театър бе изгубил блясъка си. Ханс наду клаксон от улицата и Грета взе Едвард IV, угаси лампите и заключи вратата.
Бурята продължаваше и пътят бе хлъзгав. Дъждът брулеше жилищните блокове. Локви преливаха по тротоарите. Грета и Ханс видяха как пълна жена с велосипед се блъска в задницата на камион. Грета притисна длан върху устата си, когато видя как жената затваря очи от страх.
Излязоха от града и поеха през полетата. Ливадите с тимотейка, власатка и ежова главица бяха подгизнали и завирени тук-там. Червените и бели детелини покрай пътя се превиваха под тежестта на капките. А отвъд полетата се виждаха плитки езерца.
Морето бе бурно и докато пътуваха с ферибота до Орхус, Ханс и Грета останаха в колата. Вътре миришеше на мократа, накъдрена от влагата козина на Едвард IV. Седяха смълчани и когато сложи длан върху таблото, Грета усети вибрациите от двигателите на кораба. Ханс я попита дали да отиде за кафе и тя се съгласи. Той взе Едвард IV със себе си и когато остана сама в колата, Грета се замисли за пътуването на Лили и Карлайл; след няколко часа вероятно щяха да са в клиника, в стаята с изглед към върбите в парка и към река Елба. Помисли и за професор Болк, чийто портрет така и не успя да продаде; сега стоеше навит на руло зад гардероба. Реши, че когато се прибере в Копенхаген след няколко дни и приключи с опаковането на мебелите, дрехите и картините си, ще му го изпрати. Професорът можеше да го окачи над рецепцията на фрау Кребс в сива дървена рамка. Или над дивана в кабинета си, където след няколко години несъмнено щяха да го посещават и други отчаяни жени като Лили.
Пристигнаха в Синия зъб по тъмно. Голямата тухлена къща тънеше в мрак; баронесата явно вече си бе легнала в покоите на третия етаж. Прислужник с почти опадала бяла коса отведе Грета до стая с дантелена покривка на леглото. Той включи лампите, отвори прозорците и попита насмешливо:
– Нали не ви е страх от жаби?
Грета вече ги чуваше как крякат в блатото. Когато прислужникът излезе, Грета отвори прозорците още по-широко. Нощта бе ясна и на лунната светлина тя видя блатото в пролука между ясените и брястовете. Приличаше на мокро поле или на голямата морава в Пасадена, подгизнала след януарските дъждове. Спомни си за земните червеи, изпълзели след зимните порои по настланите с плочи пътеки в опит да се спасят от удавяне. Не ѝ се вярваше, че беше от децата, които ги срязваха на две с нож за масло, задигнат от килера, след което ги поднасяше на Карлайл в чиния със сребърен похлупак.