Завесите бяха от синя дантела и се спускаха чак до пода, надиплени като булчино було. Ханс почука на вратата и каза:
– Стаята ми е в дъното на коридора, ако ти потрябва нещо.
В гласа му имаше нещо особено. Грета усещаше, че е притиснал една свита длан върху вратата, а другата е поставил леко върху бравата. Представи си го в коридора, под светлината на фенера на върха на стълбите. Представи си как е опрял чело във вратата.
– Благодаря – отвърна тя. Последва тишина, нарушавана само от жабешкия хор и совите в короните на брястовете.
– Добре, лека нощ – каза Ханс и на Грета ѝ се стори, че чува как се отдалечава по чорапи по застлания с черга коридор. И техният миг ще дойде, каза си тя. Всичко с времето си.
На другия ден Грета се запозна с баронеса Аксгил в трапезарията. Стаята гледаше към блатото, което блещукаше между дърветата. В ъглите имаше папрати в саксии, поставени на железни стойки, и колекция от бялосини порцеланови чинии, окачени по стените. Баронеса Аксгил беше мършава, с дълги крайници и ръце с криволичещи изпъкнали вени. И нейната глава бе голяма, вратът ѝ – жилест. Побелялата ѝ коса бе прибрана на стегнат кок, който опъваше кожата на лицето ѝ. Баронесата седна начело на масата. Ханс зае мястото срещу нея, а Грета се настани по средата. Прислужникът сервира пушена сьомга, твърдо сварени яйца и триъгълни филийки хляб. Баронеса Аксгил каза единствено:
– Не помня кой е Айнар Вегенер. Вкъщи идваха толкова мно- го момчета. Косата му рижа ли беше?
– Не, кафява – отвърна Ханс.
– Да. Кафява – повтори баронесата и продължи да подава лентички бекон на Едвард. – Сигурна съм, че е бил възпитано момче. Кога е починал?
– Преди около година – отвърна Грета и огледа трапезарията, което ѝ напомни за друга трапезария отвъд океана, където се разпореждаше жена, доста подобна на баронесата.
По-късно Ханс я поведе по пътека покрай нива за торфен мъх към стара къща със сламен покрив и дървени стрехи, от чийто комин излизаше дим. Не се приближиха до двора, където имаше курник с кокошки, а три малки деца ровеха в калта с пръчки. Руса жена стоеше на прага, примижала на слънцето, и гледаше децата – две момчета и едно момиче. Дребното конче в съседното заграждение кихна и децата се разсмяха. Старият Едвард IV потрепери, опрян в крака на Грета.
– Не ги познавам – каза Ханс. – Но живеят тук от доста време.
– Дали ще ни пуснат вътре, ако ги помолим да разгледаме?
– Нека не го правим – каза Ханс, сложи ръка на кръста ѝ и не я отмести през целия път обратно през полето. Високата трева гъделичкаше прасците им, а Едвард IV се тътреше след тях.
На гробището имаше дървен кръст с името Вегенер.
– Баща му – обясни Ханс.
Обрасъл с трева гроб в сянката на елша. Гробището се намираше до бяла варосана църква, а теренът бе неравен и каменист; росата по тревата съхнеше на слънцето и изпълваше въздуха с благоухание.
– Картините му са у мен – каза Грета.
– Задръж ги.
– Какъв беше като малък?
– Момче с тайна. По нищо друго не се различаваше от нас.
Небето бе ясно и безоблачно, листата на елшата шумоляха на вятъра. Грета реши да не мисли за миналото, а за бъдещето. Лято в Ютланд, не по-различно от летата в детството на Айнар, когато несъмнено е бил едновременно щастлив и тъжен. Грета Уод, застанала сред тревата със сянка, падаща върху гробовете, щеше да се прибере у дома без него.
По обратния път към Копенхаген Ханс попита:
– Още ли си съгласна да заминем за Калифорния?
Дванайсетцилиндровият двигател на автомобила бе мощен и Грета потреперваше от вибрациите. Денят бе слънчев и пътуваха със свален гюрук, а около глезените ѝ плющеше някаква хартиена лента.
– Моля? – провикна се тя и отметна развяната около лицето си коса.
– Заедно ли ще заминем за Калифорния?
В този миг, докато вятърът развяваше косата и полите на роклята ѝ, а хартиената лента плющеше, в главата ѝ нахлуха хаотични спомени: стаята ѝ в Пасадена с рози под сводестия прозорец; малката къща край Аройо Секо, обитавана в момента от наематели – семейство с бебе; тъмните прозорци на старата работилница на Теди Крос на улица "Колорадо", която след пожара бе превърната в печатарска работилница; членовете на Дружеството за изкуства и занаяти в Пасадена с нахлупените баретки. Как би могла да се върне там? Но в главата ѝ изникваха и други спомени: обраслия с мъх двор на къщичката, където на светлината, проблясваща през клоните на авокадото, нарисува първия портрет на Теди Крос; бунгалата, които Карлайл строеше по уличките около булевард "Калифорния", за да се настанят там младоженци от Илинойс; акрите портокалови градини. Грета вдигна очи към светлосиньото небе, което ѝ напомни за чиниите на баронесата по стените в трапезарията. По това време през юни тревата в Пасадена вече бе изсъхнала, листата на палмите – покафенели, а прислужниците вече бяха изнесли леглата на верандите. В задната част на къщата им имаше веранда с окачени мрежи против насекоми. Като малка Грета ги отваряше, взираше се в хълмовете Линда Виста от другата страна на Аройо Секо и рисуваше пейзажи. Представи си как ще разопакова боите и триножника си на верандата и отново ще нарисува онзи изглед: сивкавокафявите евкалипти, зеленикавите стволове на кипарисите, розовата стена на имение, надзъртащо измежду олеандрите, сив парапет в далечината.