– Готова съм да замина – каза Грета.
– Моля? – викна Ханс.
– Калифорния много ще ти хареса. Ще забравиш за целия останал свят. – Тя протегна ръка и погали бедрото на Ханс. Двамата щяха да заминат за Пасадена, където никой нямаше да разбере напълно какво точно бе преживяла. Момичетата от Ловния клуб, несъмнено вече омъжени, с играещи тенис деца, щяха да знаят единствено, че се е върнала с датски барон. Грета вече чуваше клюките: "Горката Грета Уод. Отново вдовица. С последния ѝ съпруг, някакъв художник, се случило нещо странно. Умрял при загадъчни обстоятелства. Май в Германия, доколкото чух. Но няма защо да се тревожим. Нали се върна, при това с барон. Точно така, малката радикалка се е прибрала в Пасадена и веднага щом се оженят, представяте ли си, ще стане баронеса!".
Това бе част от живота, който я очакваше, но мисълта, че ще се прибере у дома, я успокояваше. Ханс ѝ се усмихна, стиснал волана.
В Копенхаген я чакаше писмо от Карлайл. След като го прочете, Грета го прибра в страничния джоб на един от куфарите. Имаше толкова много неща, които трябваше да се пренесат в Америка: четките, боите, десетките тефтери и скици на Лили. В типичен свой стил Карлайл бе лаконичен: операцията продължила по-дълго, отколкото Болк предвиждал – почти цял ден. Лили си почивала, спяла от морфина, който ѝ инжектирали. "Налага се да остана в Дрезден по-дълго от планираното", пишеше Карлайл. "Възстановяването ще отнеме повече време, отколкото мислехме. Професорът е добър човек. Изпраща ти поздрави. Каза, че няма място за тревога. Щом той не се тревожи, значи и ние не бива да го правим, нали?"
СЕДМИЦА ПО-КЪСНО Грета Уод и Ханс Аксгил се качиха на самолет за първата част от пътуването си до Пасадена. Щяха да кацнат в Берлин, после в Саутхемптън, а оттам щяха да вземат кораб. Самолетът блестеше в прекрасния летен ден на летището. Грета и Ханс гледаха как кльощаво момче товари куфарите им в сребристия корем на машината. По-нататък група хора се бе събрала около платформа, на която мъж с цилиндър държеше реч. Мъжът беше брадат, а датското знаме, закачено в ъгъла на катедрата, плющеше на вятъра. Зад него се виждаше "Граф Цепелин", дълъг и тъмносив като огромен релефен куршум. Хората около платформата развяха датски знамена. Бе прочела в Politiken, че "Граф Цепелин" ще лети до Полярния кръг. Тълпата под реещия се над пистата цепелин пляскаше бурно с ръце.
– Дали ще успеят? – обърна се тя към Ханс, който се наведе за чантата си от телешка кожа. Самолетът бе готов за излитане.
– Защо не?
Мъжът, който държеше реч, бе някакъв политик, когото Грета не разпозна. Вероятно бе кандидат за парламента. Зад него, с шапка от тюленова кожа, стоеше капитанът на "Граф Цепелин" Франц Йозеф Ланд със сериозно изражение. Веждите му бяха свъсени над очилата и изглеждаше угрижен.
– Време е да се качваме – каза Ханс.
Грета го хвана подръка и двамата се качиха на самолета. През прозорчето се виждаше цепелинът. Събралите се хора се отдръпнаха настрани. Мъже по ризи и тиранти започнаха да развързват въжетата на цепелина. Капитанът помаха за довиждане от прага на малката кабина.
– Като че ли се чуди дали ще се върне – каза Грета, докато затваряха вратата на самолета.
ПЪТУВАНЕТО С "ИМПЕРАТРИЦАТА НА БРИТАНИЯ" мина гладко. Пасажерите седяха по раираните шезлонги на палубата и Грета се сети за челната стойка, която бе направила като малка. Сглоби триножника, завъртя винтовете в дупките на краката. Извади празно платно и го закова за рамката. И на палубата на кораба започна да рисува по памет: хълмовете на Пасадена, извисяващи се над Аройо Секо, сухи и кафяви в началото на лятото, дръвчетата с опадали цветове и последните дневни лилии, съсухрени в жегата. Затвореше ли очи, виждаше образите им ясно.