– По-добре ли си днес? – питаше професор Болк по време на сутрешната визитация.
– Мъничко – отвръщаше несигурно Лили.
– Болката отслабва ли?
– Малко – лъжеше тя. Опитваше се да се надига на лакти в леглото. Щом професорът влезеше в стаята, Лили изведнъж се притесняваше как изглежда. Защо не чукаше на вратата, за да има време да си сложи кораловото червило и руж, макар гримовете да бяха на масичката, до която не можеше да достигне. Сигурно изглеждам ужасно, мислеше си Лили, докато професорът, толкова елегантен с изгладената си престилка, преглеждаше данните в картона ѝ.
– Утре ще опитаме да те вдигнем на крака – казваше професорът.
– Ако утре не съм готова, то вдругиден със сигурност ще успея. Да, вдругиден.
– Мога ли да ти помогна с нещо друго?
– Вече направихте толкова много за мен.
Когато професорът тръгнеше да излиза, Лили му задаваше въпроса, който най-много я вълнуваше:
– Хенрик ме чака в Ню Йорк. Ще успея ли да пристигна до септември?
– Разбира се.
Гласът на професора ѝ вдъхваше увереност. След това Лили задрямваше и сънуваше безсмислици, но имаше смътното усещане, че всичко ще бъде наред.
Понякога чуваше как професорът и Карлайл говорят пред врата на стаята ѝ.
– Какво ново?
– Нищо. Състоянието ѝ остава непроменено. Опитвам се да я стабилизирам.
– С какво мога да ѝ помогна?
– Оставете я да спи. Нуждае се от почивка.
Лили се обръщаше настрани и се унасяше в сън, тъй като искаше да спазва стриктно препоръките на лекаря. Професорът винаги бе прав.
Един ден я събуди глас в коридора. Женски. Звучеше познато като спомен от миналото, меден и плътен.
– Как я лекува? – попита Анна. – Няма ли други варианти?
– Започна да се тревожи през последните два дни – отвърна Карлайл. – Едва вчера призна, че инфекцията е трябвало вече да отшуми.
– Какво можем да направим?
– И аз това се чудя. Болк каза, че няма какво да се направи.
– Лили пие ли някакви лекарства?
В този миг в коридора с трясък се сблъскаха две колички и заглушиха гласовете им. Лили чу само как фрау Кребс казва на някаква сестра да бъде по-внимателна.
– Трансплантацията е неуспешна – каза Карлайл. – Ще трябва да извади матката. От колко време си тук?
– От седмица. Имам две представления на "Кармен" в операта.
– Да, вярно. С Лили видяхме афиша преди операцията. Тя ми спомена, че ще пристигнеш в края на лятото. Очакваше с нетърпение да те гледа.
– Както и да се омъжи.
– Имаш ли вести от Грета? – попита Карлайл.
– Получих писмо. Вече сигурно е пристигнала в Пасадена. Знаеш ли за, нея и Ханс?
– Вече и аз трябваше да съм се прибрал.
Лили не чу какво каза Анна. Тя защо още не бе влязла в стаята? Представи си я как нахлува през вратата и дърпа жълтото перде от прозореца. Сигурно носеше зелена копринена туника с мъниста по яката и тюрбан от същия плат. Устните ѝ несъмнено бяха кървавочервени и щяха да оставят следа от целувка по бузата ѝ. Лили понечи да извика: "Анна! Анна, няма ли да влезеш да ме видиш?". Но гърлото ѝ бе пресъхнало и не успя да отвори уста, а само да обърне глава към вратата.
– Има ли надежда?
– Болк не казва нищо. – Гласовете им замлъкнаха и Лили остана да лежи неподвижно, с туптящо в гърдите сърце. Къде отидоха?
– Тя спи ли? – чу се отново гласът на Анна.
– Да. Обикновено се пробужда в ранния следобед между инжекциите с морфин. Можеш ли да дойдеш утре след обяд? Но ако искаш, надникни да я видиш за малко. После ще ѝ кажа, че си идвала.
Лили чу как вратата се открехва. Усети, че в стаята влиза човек – въздухът се раздвижи и температурата се покачи едва доловимо. Парфюмът на Анна долетя до леглото. Лили го разпозна от парфюмерийния щанд на "Фонесбек". Продаваха го в малки шишенца със златен пискюл на гърлото, но не помнеше името му. "О дьо Прованс" или нещо подобно. Или пък беше "Ла фий дьо Прованс"? Не помнеше и не можеше да отвори очи, за да поздрави Анна. Не можеше да говори, не виждаше нищо, не можеше дори да вдигне ръка за поздрав. Осъзнаваше, че Карлайл и Анна стоят до леглото, но нямаше как да им го каже.
На следващия ден след обяд Карлайл и Анна облякоха Лили топло и я преместиха в инвалидната количка.
– Денят е прекрасен, трябва да излезеш навън – каза Карлайл, докато я увиваше с одеяло. Анна нави около главата ѝ дълъг розов шал на тюрбан като своя. След това закараха Лили в парка на клиниката до храстите.
– Приятно е на слънце, нали, Лили? – каза Анна. – Харесва ли ти навън?
На поляната седяха и други момичета. Тъй като бе неделя, някои имаха посетители, донесли списания и шоколадови бонбони. Жена с рокля на точки подаде на едно от момичетата кутия, опакована със златист станиол от магазина на булевард "Под липите".