Лили видя фрау Кребс в зимната градина, загледана в поляната с момичетата и виещата се река Елба. Отдалеч изглеждаше дребна като дете. След миг тя изчезна. Днес бе почивният ѝ ден. Момичетата обичаха да обсъждат какво прави фрау Кребс в свободното си време, макар истината да бе, че просто копае в градината си.
– Искаш ли да се разходим? – попита Карлайл, освободи спирачния лост на количката и я подкара по тревата. Колелата пропадаха в заешки дупки и макар на всяка неравност да я пронизваше болка, Лили бе много доволна, че е навън с Карлайл и Анна.
– Ще отидем ли до реката? – попита Лили, когато видя, че Карлайл подминава пътеката към брега.
– И дотам ще отидем – отвърна Анна, докато минаваха през завесата на върбите. Движеха се бързо и Лили стискаше здраво облегалките, докато количката подскачаше по камъни и коренища.
– Първо ще излезем за малко от клиниката.
– Но това е забранено – възрази Лили. – Какво ще каже фрау Кребс?
– Никой няма да разбере – успокои я Анна. – А и ти си голяма жена. Можеш да излезеш, когато си поискаш.
Минаха през портата на клиниката и се озоваха на улицата. Карлайл и Анна бутаха количката през квартала, покрай големите къщи, скрити зад тухлени зидове. Денят бе слънчев и топъл, но по улицата духаше вятър и развяваше клоните на брястовете. В далечината издрънча трамвай.
– Дали ще забележат, че ме няма? – попита Лили.
– И какво, ако забележат? – отвърна Карлайл. Със съсредоточеното си изражение и начина, по който махна с ръка, ѝ напомни за Грета. На Лили дори ѝ се стори, че чу подрънкването на сребърни гривни. Споходи я спомен – като приказка, която някой ѝ бе разказал отдавна – как Грета води Айнар по улицата покрай парка. Спомни си топлата ѝ ръка и как сребърните гривни докосваха пръстите му.
След малко минаха по Моста на Август и пред очите на Лили се разкри цял Дрезден: Операта, католическата Хофкирхе, Художествената академия и купола на Фрауенкирхе, който сякаш се рееше във въздуха. Стигнаха до Терасата на Брюл. Мъж с количка продаваше наденички в хлебчета и ябълково вино. Пред количката му се бе струпала опашка от поне десет човека със зачервени от слънцето лица.
– Мирише хубаво, нали, Лили? – каза Карлайл, докато я буташе към стълбите.
До терасата водеха четирийсет и едно стъпала, а горе бе пълно с хора, които се разхождаха и стояха облегнати по оградата. Покрай стълбите стояха бронзовите скулптури на Шилинг – Утро, Пладне, Вечер и Нощ. По стъпалата имаше тънък слой пясък и от подножието им Лили виждаше как жена с дълга жълта пола и сламена шапка се изкачва, хваната подръка с мъж.
– Как ще се качим? – попита Лили.
– Не се тревожи – каза Карлайл и обърна количката назад, след което я изтегли на първото стъпало.
– Но кракът ти...
– Нищо ми няма – отвърна Карлайл.
– И гърбът ти...
– Грета не ти ли е казвала за прочутите ни западняшки гръбнаци?
И при тези думи Карлайл – който, доколкото Лили знаеше, никога не бе обвинил Грета за куция си крак – започна да изтегля количката по стълбите. При всеки подскок я пронизваше страховита болка и Анна стисваше ръката ѝ.
От терасата се разкриваше гледка към Японския дворец от другата страна на Елба. Движението по реката бе натоварено – корабчета, шлепове с въглища, гондоли с формата на дракони и гребни лодки под наем. Карлайл пусна спирачката на инвалидната количка между две пейки под дърветата с квадратни корони до оградата. С Анна застанаха от двете страни на Лили, с ръце върху облегалката на количката. По терасата се разхождаха млади двойки хванати за ръце, момчета купуваха на момичетата си кесийки с гроздови бонбони. На тревистия бряг от другата страна на Елба четири момченца пускаха бяло хвърчило с дълга опашка.
– Виж колко високо лети хвърчилото! – посочи Анна. – Сякаш се е издигнало над града.
– Дали ще го изпуснат? – зачуди се Лили.
– Искаш ли хвърчило? – попита я Анна. – Утре ще ти купим.
– Как наричаха тази тераса? – рече Карлайл. – Балкона на Европа?
Мълчаха известно време, след което Карлайл каза:
– Ще отида да купя наденички от дребния човек с количката. Гладна ли си, Лили? Искаш ли нещо?
Лили не бе гладна; вече не хапваше почти нищо и Карлайл го знаеше. Опита се да отвърне "Не, благодаря", но не успя да изрече думите.
– Имаш ли нещо против, да те оставим тук, докато намерим количката? – попита Анна. – Няма да се бавим повече от две минутки.