За подиум, върху който да стъпват позиращите модели, Грета използваше лакиран сандък, който бе купила от китайската перачка, която минаваше да събира пране през ден и даваше сигнал, че е пристигнала, не с вик от улицата, а с иззвънтяване на златните цимбали, завързани за пръстите на ръцете ѝ.
Покачен върху сандъка, Айнар се почувства замаян и му стана горещо. Погледна надолу към краката си – коприната бе гладка с изключение на няколкото косъма, пробили навън като поникнали кълнове. Жълтите обувки изглеждаха твърде фини, за да издържат тежестта му, но му се стори напълно естествено краката му да са повдигнати на токове, сякаш използваше отдавна закърнял мускул. В главата му се зароди някаква мисъл, подобна на лисица, преследваща полска мишка: риеше с острия си червен нос в пръстта.
– Не мърдай – каза Грета. Айнар погледна през прозореца и видя набраздения купол на Кралския театър, където понякога рисуваше декори за оперни представления. В момента Анна репетираше там "Кармен", вдигнала предизвикателно пухкави ръце пред платното, върху което Айнар бе изобразил севилската арена за борба с бикове. Понякога, докато рисуваше в театъра, гласът на Анна се извисяваше в залата като меден водопад и така го разтреперваше, че четката му зацапваше декора и той разтриваше очи с юмруци. Гласът на Анна не бе изящен – дрезгав и печален, малко износен, някак си мъжки и женски едновременно. И въпреки това бе по-чувствен от гласовете на повечето датски певци, които обикновено бяха тънички, безлични и твърде повърхностни, за да предизвикат тръпки. Гласът на Анна притежаваше горещината на Юга и стопляше Айнар; сякаш гърлото ѝ бе пълно с нажежени въглени. Той често слизаше от стълбата зад сцената и отиваше зад кулисите: гледаше Анна по бяла вълнена туника как отваря квадратната си челюст, докато репетира с диригента Дювик. Когато пееше, тя се привеждаше напред; твърдеше, че гравитацията на музиката притегляла брадичката ѝ надолу към оркестъра. "Представям си как брадичката ми е вързана със сребърна верижка за диригентската палка, ето тук", казваше тя и посочваше изпъкналата бенка върху брадичката си. "Имам чувството, че без тази верижка няма да знам какво да правя и как да се изразявам."
Когато рисуваше, Грета прибираше косата си назад с гребен с формата на костенурка; така лицето ѝ изглеждаше по-голямо, все едно го гледаш през купа с вода. Грета бе най-високата жена, която Айнар бе виждал, толкова висока, че можеше да надзърне над дантелените пердета, които обитателите на приземния етаж окачваха на прозорците откъм улицата. До нея Айнар се чувстваше малък все едно ѝ бе син, когато вдигаше очи, за да срещне погледа ѝ, или понечеше да я хване за ръка. Мантията ѝ бе ушита по поръчка от побелялата шивачка на ъгъла, която измери гръдния кош и ръцете ѝ с шивашки метър, възхитена и учудена, че такава едра, здрава жена не е датчанка.
Айнар се възхищаваше на начина, по който Грета умееше да рисува и заедно с това да върши други неща. Тя можеше например да мацне петънце за блясък в лявото око, след което да отвори входната врата и да приеме доставен колет, а после без проблем да се върне и да нанесе малко по-приглушения отблясък върху дясното око. Докато рисуваше, тя обичаше да пее "лагерни песни", както ги наричаше. Разказваше на моделите си за детството в Калифорния, където сред овощните градини на баща ѝ се разхождали пауни; а ако бяха жени, им споделяше – както Айнар веднъж бе дочул от входната врата на върха на тъмното стълбище – за все по-дългите периоди между моментите им на интимност: "Той винаги го приема толкова лично. Но аз не го виня". Това бяха думите ѝ и Айнар си представи как прибира косата зад ушите си, докато говори.
– Смъкнали са се – посочи Грета към чорапите с четката. – Вдигни ги.
– Наистина ли е нужно?
Морякът на долния етаж затръшна вратата, а жена му се изкикоти.
– О, Айнар, няма ли да се отпуснеш? – Усмивката не Грета помръкна. Едвард IV изприпка в спалнята, зарови се в завивките на леглото и въздъхна доволно като бебе. Той беше старо куче, родено във фермата в ютландските блата; майка му и останалите кученца се бяха удавили в рядката кал.
Апартаментът се намираше на тавана на сграда, която държавата бе построила през миналия век за вдовиците на рибари. Прозорците гледаха на север, юг и запад и, за разлика от повечето градски къщи в Копенхаген, осигуряваше на Айнар и Грета достатъчно пространство и светлина, за да рисуват. За малко да се нанесат в една от бюргерските къщи в Кристианхавн от другата страна на Вътрешното пристанище, където покрай цеховете за пакетиране на цимент и търговските фирми редом с проститутките и пияните комарджии започваха да се установяват и художници. Грета заяви, че може да живее навсякъде, че никое място не ѝ се струва прекалено долнопробно; но Айнар, който бе спал под сламен покрив през първите петнайсет години от живота си, реши, че кварталът не е подходящ, и намери апартамента във Вдовичи дом.