И тъкмо когато клепачите му започнаха да се притварят, а в ателието да се смрачава, тъкмо когато въздъхна и отпусна рамене, а Едвард IV похъркваше в спалнята, точно в този момент иззвънтя медният глас на Анна:
– Я виж ти, Айнар!
Той отвори очи. Грета и Анна сочеха с оживени лица и полуотворени усти. Едвард IV дотича, застана пред него и се разлая. А Айнар Вегенер се вцепени.
Грета взе от Анна букета лилии, подарък от почитател, чакал я пред театъра, и го постави в ръцете на Айнар. Вдигнал глава като малък тромпетист, Едвард IV затича в кръгове около него като куче пазач. Двете жени се разсмяха, а очите на Айнар засмъдяха и се наляха със сълзи от обида и от аромата на белите лилии, чиито ръждивочервени тичинки оставиха петънца от прашец по полите на роклята върху голямата издутина на чатала му, по чорапите и по влажните му отворени длани.
– Ти си курва! – извика нежно морякът долу. – Ти си една страшно красива курва.
От тишината, която последва на долния етаж, можеше да се заключи, че морякът е получил целувка на опрощение. Тогава Грета и Анна се разсмяха още по-силно, а тъкмо когато Айнар се канеше да ги помоли да излязат от ателието, за да съблече роклята на спокойствие, Грета каза тихо, със странен тон.
– Ще те кръстим Лили.
ВТОРА ГЛАВА
ГРЕТА ВЕГЕНЕР БЕШЕ двайсет и девет годишна художничка. Родом бе от Калифорния. Моминското ѝ име беше Уод, дядо ѝ се казваше Апсли Хейвън Уод и бе забогатял от стопанисване на федерални земи, а баща ѝ, Апсли-младши, бе натрупал още по-големи богатства от отглеждане на портокалови овошки. Преди десетгодишна да замине за Дания, най-далечното ѝ пътешествие бе до Сан Франциско. Там един ден си играеше с търкалящ се обръч пред дома на леля Лизи в Ноб Хил и без да иска бутна близнака си пред преминаващ автомобил. Карлайл оцеля, но му остана дълъг лъскав белег, вдълбан в пищяла; някои хора разправяха, че това го променило завинаги. Когато порасна малко, Грета казваше, че Карлайл не притежава, както тя се изразяваше, "западняшки гръбнак". "Някои членове на семейство Уод се раждат с такъв, а други не", бе отбелязала тя, докато учеше датски език на палубата от тиково дърво на кораба, който ги отведе в Дания. Датчаните определено нямаха гръбнак на западняци, а и защо да имат? Тъй че Грета им прощаваше – поне през повечето време. Най-много прощаваше на Айнар – първия ѝ преподавател по рисуване и втори съпруг. През пролетта на 1925 г. бяха женени вече повече от шест години: на Грета понякога ѝ се струваха като шест седмици, а друг път като шест пълноценно изживени живота.
Айнар и Грета се запознаха в Кралската художествена академия на първи септември 1914 г., само няколко седмици след като Кайзерът нахлу в Люксембург и Белгия. Айнар бе на двайсет и няколко години и вече преподаваше изобразително изкуство. Със студентите бе срамежлив и плах и все още беше ерген. По онова време Грета вече имаше широки рамене и изправена стойка, останала ѝ от уроците по езда в детството. Косата ѝ стигаше до кръста, което изглеждаше малко провокативно по няколкото останали улици в Копенхаген, които се осветяваха с газени фенери. Датчаните ѝ прощаваха, защото беше от Калифорния, място, което почти никой от тях не бе виждал, но където вероятно си представяха, че хора като Грета живеят в просторни къщи под сенките на фурми, а от черната пръст в градините стърчат златни камъни.
Един ден Грета си изскуба веждите и те така и не пораснаха отново, което ѝ се стори най-вече дребно неудобство. Всяка сутрин тя ги рисуваше с молив, купен от козметичния щанд на магазин, където споходени от подобни неволи жени пазаруваха дискретно. Грета имаше неизменния навик да стиска черните точки по носа си винаги когато отвореше книга и по кожата ѝ се бяха образували няколко дупчици, които я притесняваха. Мислеше, че е най-високото момиче в Копенхаген, което едва ли беше вярно, особено като се вземеше предвид Грете Янсен, стройна красавица и любовница на кмета, която обикаляше магазините във фоайето на хотел "Англетер", облечена с дълга, осеяна с кристални мъниста рокля дори посред бял ден.
Във всеки случай Грета мислеше, че е малко вероятно да се омъжи. Когато някой младеж – широколик датчанин от западащ аристократичен род или сина на американски стоманодобивен магнат на обиколка из Европа – я поканеше на балет или да плават по каналите на Кристиансхавн, първата ѝ мисъл винаги беше: "Няма да ме хванеш". Тя искаше да е свободна: вечно млада жена, която рисува по цял ден под прозореца и излиза в полунощ да се срещне с приятели в "Себастианс", любимия ѝ локал, за по един-два черешови ликьора преди начумерените полицаи да пристигнат и да затворят заведението.