Айнар пребледня и сякаш му прилоша.
– Госпожице, моля ви – каза той накрая. – Може би трябва да се прехвърлите в друг курс. Така ще е най-добре. – Той докосна гърлото си, все едно там висеше скъп на сърцето му малък медальон.
И тогава Грета осъзна, че професор Вегенер в някои отношения е дори по-млад от нея. Имаше момчешко лице с малка уста и вечно червени уши. Светлокафявата му коса бе разрошена на челото. В този миг нещо я накара да обгърне лицето му е ръце. Той подскочи малко, когато пръстите ѝ докоснаха бузите му, но след това застина. Грета държеше лицето на преподавателя си; слепоочията бяха топли между дланите ѝ. Не свали ръце, но той не възрази. И тогава го целуна, с малкото платно притиснато между тях. В този момент Грета разбра, че иска Айнар Вегенер не само да я придружи на празненството за осемнайсетия ѝ рожден ден, но и да стане неин съпруг.
– Колко си красив – каза тя.
– Може ли? – Айнар се отдръпна.
– Да дойдеш на празненството ли?
– Не, нямах предвид...
– Разбира се, че може. Нали затова те поканих.
И тогава, за изненада и на двамата, Айнар приведе лице към нейното за втора целувка.
Но преди рождения ден, преди Грета да навърши осемнайсет години, баща ѝ реши, че в Европа става твърде опасно. Малко след като германците поеха към Франция, бащата на Грета изпрати семейството у дома в Америка.
Щом Кайзерът превзе Белгия, какво би го спряло да дойде и тук? – каза той на масата от светло дърво в трапезарията.
– Така е – отвърна майка ѝ, докато обикаляше из стаята с наръчи слама за опаковане на сандъци.
Грета, която се чувстваше като бежанка, се качи на "Принцеса Дагмар" само с кратка бележка от Айнар в джоба си, която гласеше: "Забрави за мен. Така ще е най-добре".
СЕГА, СЛЕД ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ГОДИНИ, през влажната пролет на 1925 г. Грета имаше чувството, че пази тайна, свързана със съпруга ѝ. През първите няколко седмици след като Айнар позира с роклята на Анна двамата не казваха нищо по въпроса. Рисуваха всеки пред триножника си и внимаваха да не си пречат. Грета завърши портрета на Анна и търсеше нова поръчка. На няколко пъти, докато вечеряха или четяха до късно, Грета се сещаше за роклята и за малко да се обърне към него с "Лили". Изпусна се само веднъж. Той каза нещо, а тя попита "Какво каза, Лили?", но веднага се извини. Разсмяха се и Грета го целуна по челото. Повече не се сети за това, все едно Лили беше просто героиня от пиеса, която бяха гледали в театъра.
Но една вечер, докато Грета четеше за социалния либерализъм във вестник Politiken на окъпания от светлината на лампата фотьойл, Айнар седна в краката ѝ и положи глава в скута ѝ. Тя го галеше по косата, като от време на време вдигаше ръка, за да прелисти страницата. Когато приключи с четенето, сгъна вестника, за да реши кръстословицата, и извади молив от джоба на мантията си.
– Мислех си за нея – каза Айнар.
– За кого?
– За малката Лили.
– Искаш ли да я повикаме отново? – попита Грета и прокара изцапан с печатарско мастило пръст по белега от шарка на бузата си, без да вдига очи от кръстословицата.
Грета често казваше разни неща просто ей така, заради вечния импулс, който я подтикваше да противоречи, да бъде крайна. Откакто се ожениха, бе предлагала и други, също толкова нелепи идеи: Хайде да се преместим в Пасадена и да гледаме портокали. Искаш ли да превърнем апартамента в клиника за проститутките от района край гарата? Защо не се преместим на някое неутрално място като Невада, където никой не ни познава? В голямата пещера на брака се изричаха неща, на които, за щастие, често не се обръщаше особено внимание и оставаха да висят безобидно с главата надолу като заспали прилепи. Поне такава бе философията на Грета; какво мислеше по въпроса Айнар, тя нямаше представа.
Веднъж тя се опита да нарисува спящ прилеп – тяло на мишка, обгърнато от черна ципеста кожа, – но не успя. Липсваше ѝ умението да изобрази издължените пръсти и малките палци, завършващи с нокти, както и да предаде деликатната сивота на разперените криле. Не се бе учила да рисува животни. Айнар, който понякога включваше в пейзажите си прасе, врабче и дори Едуард IV, бе обещал да я научи. Но винаги когато седнеха за урок, нещо се случваше: пристигаше телеграма от Калифорния, перачката иззвънтяваше с цимбалите на улицата, по телефона се обаждаше някой от клиентите на Айнар, които най-често бяха белокоси и съсухрени и живееха в къщи с вечно затворени зелени капаци на прозорците.
Няколко дни след това Грета се прибираше към Вдовичи дом от среща с галерист, който в крайна сметка отказа да изложи картините ѝ. Красивият млад мъж с бенка, подобна на петънце от шоколад на гърлото, не ѝ го каза директно, но от начина, по който потупваше с пръсти брадичката си, личеше, че не е особено впечатлен.