Пронизителните ѝ писъци отекнаха по коридорите на Женската клиника и накараха сестрите и бременните момичета да настръхнат. Пареща болка раздираше долната половина на тялото ѝ. Ако имаше сили, щеше да надигне глава и да погледне към корема си, за да види дали там не гори огън.
Имаше чувството, че се рее над леглото и гледа надолу към себе си: малката Лили с изваяно от професор Болк тяло лежеше завързана под одеялото с разперени ръце, кожата от вътрешната страна на китките ѝ – зеленикава и гола. Краката ѝ бяха вързани с конопени въжета, от които висяха торби с пясък. Имаше по четири от всяка страна, закачени за въже, прокарано върху пищялите ѝ, за да не се сгърчват при спазмите.
Непозната сестра дотича в стаята. Имаше големи гърди и мустаци. Тя извика:
– Какво има? – и бутна Лили обратно върху купчината възглавници.
Струваше ѝ се, че пищи някой друг. За миг си помисли, че е Айнар: може би призракът му се надигаше у нея. Мисълта бе прашна и тя отпусна глава назад и затвори очи. Но продължаваше да пищи – не можеше да спре. Устните ѝ бяха напукани и разранени в ъгълчетата, а езика си усещаше като тънко, сухо парче плът.
– Какво ти е? – попита я сестрата. Не изглеждаше безкрайно заинтересована, все едно бе виждала подобно нещо и преди. Беше млада, с гердан от стъклени мъниста, впит в гърлото. Лили погледна сестрата с почти скрит в гънките на шията гердан и помисли, че я е виждала и преди. Косъмчетата над горната устна – и те ѝ бяха познати, както и гърдите, опънали престилката.
– Не бива да мърдаш, само ще стане по-зле. Опитай да лежиш непълно неподвижно.
Сестрата сложи на лицето ѝ зелена гумена маска; с крайчеца на окото си Лили я видя как отвърта дюзата на бутилката и пуска етер. Имаше смътен спомен, че се бе будила с писъци и преди; сестрата бе дотичала с подскачащи под престилката гърди и се надвеси над Лили, за да ѝ измери температурата. Нагласи въжетата върху краката ѝ и пъхна гладкия стъклен термометър под езика ѝ. Всичко това се бе случвало и преди. Особено конусовидната гумена маска, която прилягаше плътно върху носа и устата ѝ, сякаш някоя от фабриките по Елба с бълващи пушек комини я бе отляла от разтопена пластмаса и гума специално за нея.
Минаха няколко седмици, преди болката да започне да yтихва, но накрая професор Болк ѝ спря етера. Сестрата, чието име бе Хана, развърза торбите с пясък и освободи краката на Лили. Те бяха прекалено слаби и посинели, за да може да върви по коридора, но все пак отново можеше да седи по час-два всяка сутрин, преди ежедневната инжекция с морфин да се забие в ръката ѝ като жило на оса.
Сестра Хана караше Лили с инвалидна количка в зимната градина, където я оставяше да си почива до прозорец и саксия с папрат. Месец май беше и рододендроните навън бяха напращели от цвят. Покрай стената на лабораторията на Болк в наторените лехи лалетата се протягаха към слънцето.
Лили гледаше как на поляната сред глухарчетата бременните момичета си бъбрят. Слънцето огряваше белите им вратове. Имаше нови лица. Всъщност в клиниката непрекъснато постъпваха нови момичета, мислеше Лили, докато пиеше чай и подръпваше одеялото в скута си, където под синята болнична нощница марлите и превръзката с йод незарасналите рани още смъдяха. Урусла я нямаше вече в клиниката и този факт объркваше Лили. Но бе твърде уморена и упоена, за да се замисли по-сериозно по въпроса. Веднъж попита фрау Кребс за Урсула, но тя само намести възглавницата ѝ и каза:
– Не се тревожи за нея. Всичко е наред.
Грета можеше да идва само за по няколко часа всеки следобед. Правилата, които професор Болк бе въвел, а фрау Кребс зорко прилагаше, гласяха, че свиждания се провеждат само следобед. Сутрин и вечер момичетата в клиниката можеха да прекарват заедно времето си на групички, сякаш положението им скрепваше някакъв вид приятелство, което не можеше да се споделя от външни лица. Тъй че всеки ден Грета идваше веднага след обяда, когато по устните на Лили все още имаше капчици картофена супа, и оставаше до късно следобед, когато сенките се издължаваха, а главата на Лили започваше да клюма.
Лили чакаше с нетърпение да зърне как Грета влиза в остъклената зимна градина с лице, скрито зад букет цветя – първо нарциси, а после с напредването на пролетта розови антиринуми и божури. Лили чакаше търпеливо в инвалидната количка, заслушана в потропването на обувките ѝ по плочките. Другите момичета често шушукаха за Грета ("Коя е високата американка с прекрасната дълга коса?") и разговорите им – безгрижните гласове на момичета, чиито гърди напращяваха от мляко – радваха Лили.