– Веднага щом те изпишат – казваше Грета, докато се настаняваше на шезлонг и вдигаше крака върху дългата бяла възглавница – ще се върнем в Копенхаген и ще излезем на разходка.
Грета ѝ обещаваше това, откакто пристигна от Париж: щяха да вземат влака, а после ферибот до Дания; да отворят отново апартамента във Вдовичи дом, който стоеше затворен от години; щяха да отидат на пазар във "Фонесбек".
– А защо не може да отидем сега? – питаше Лили. От пет години не се бяха връщали в Копенхаген. Лили си спомняше смътно как Айнар даваше указания на хамалите с навити до лактите ръкави да внимават много със сандъка, в който бяха платната му. Спомняше си как Грета изпразваше чекмеджета на гардероба от ясен и преместваше вещите в малък сандък с кожени каиши, който Лили повече не видя.
– Още не си приключила тук – напомняше ѝ Грета.
– Защо?
– Потърпи още мъничко. След това ще се приберем у дома. – Колко красива бе Грета с разкроената пола и ботите на висок ток, отпуснала се на шезлонга. Лили знаеше, че Грета обича най-много нея. Сега, когато дори в личните ѝ документи пишеше, че е Лили Елбе, бе сигурна, че Грета няма да се промени. Това ѝ помагаше да преживее самотните нощи в болничната стая под тежкото одеяло, да издържа болката, която се промъкваше и я сграбчваше като крадец. Лили непрекъснато се променяше, но не и Грета.
Професор Болк понякога идваше при тях.
– Няма ли да поседнете при нас? – питаше Грета по три-четири пъти, но професорът винаги идваше само колкото да изпие чашата чай, която Лили му сипваше.
– Процедурата изглежда действа – Каза професорът един ден.
– По какво познавате? – попита Грета.
– Виж я само, не ти ли изглежда добре?
– Да, но вече нямам търпение всичко да приключи – отвърна Грета и се изправи до професор Болк.
– Превръща се в красива млада дама – рече той.
Лили ги наблюдаваше и тъй като бе на нивото на краката им, се почувства като дете.
– Тук е вече от три месеца – каза Грет – Започва да мисли за живота навън. Няма търпение да...
– Престанете да говорите за мен, все едно ме няма – прекъсна я Лили. Гневните думи излязоха неволно от устата ѝ, както се случваше с храната през първите дни след операциите.
– Не е вярно – коленичи Грета пред нея, но после добави: – Права си. Как се чувстваш, Лили?
– Добре съм, като изключим болката, но и тя отслабва. Фрау Кребс и сестра Хана казват, че когато спре да ме боли, ще ме изпишат. – Лили се приведе напред в инвалидната количка. Постави ръце на облегалките и опита да се изправи.
– Не ставай, ако не се чувстваш готова – каза Грета.
Лили опита отново, но ръцете не я държаха. Чувстваше се куха, почти безтегловна, изпразнена от болестта и хирургическия нож.
– Скоро ще съм готова – заяви тя. – Може би следващата седмица. Ще се приберем в Копенхаген, професоре. Грета каза ли ви?
– Да.
– И ще заживеем в стария си апартамент във Вдовичи дом. Трябва да ни дойдете на гости. Ходили ли сте в Копенхаген? От прозореца ни се разкрива прекрасна гледка към купола на Кралския театър и се усеща мирисът на море.
– Лили, няма да си готова за изписване следващата седмица възрази Грета.
– Ако състоянието ми продължи да се подобрява със същите темпове, защо не? Утре ще направя първите си крачки. Нека утре пробваме да се разходя в парка.
– Лили, забрави ли, че те чака още една операция? – попита професорът и вдигна папка с документи пред гърдите си.
– Нова операция ли?
– Само още една – успокои я Грета.
– Но защо? Не направихте ли вече всичко? – Лили не го каза на глас, но си мислеше: Та нали възстановихте яйчниците ми и отстранихте тестисите? Не, никога не би могла да го изрече. Би било ужасно унизително, дори пред Грета.
– Само още една процедура – каза професор Болк. – Трябва да отстраним...
И Лили – която разсъждаваше според настроението си, която бе призрак на момиче, едновременно неостаряващо и без възраст, с наивността на девойка, която изличаваше десетилетия от житейския опит на един мъж, която всяка сутрин попипваше гърдите си като нетърпеливо момиче, което се моли за първата си менструация – затвори очи от срам. Професорът я уведоми, че там долу, под марлите и превръзката с йод, кафява като рядката яхния, която Айнар трябваше да преглъща през войната, малко над прясната, все още заздравяваща рана има едно последно парче кожа, което все още принадлежеше на Айнар.
– Трябва само да я изрежем и да сгънем наново... – Лили не можеше да понесе подробностите, затова погледна към Грета, в чийто скут лежеше отворен бележник. Грета рисуваше Лили и когато срещна погледа ѝ, остави молива и каза: