– Права е. Не може ли да побързате със следващата опера- ция? Защо чакате?
– Още не е възстановила силите си.
– Мисля, че е достатъчно силна – зави Грета.
Продължиха да спорят, а Лили затвори очи и си представи Айнар като момче как гледа Ханс, докато играе тенис. Спомни си за влажната длан на Хенрик, хванал ръката ѝ на Бала на художниците. И пламенния поглед на Карлайл през онази влажна сутрин на пазара. И Грета, присвила съсредоточено очи, докато Лили позираше върху лакирания сандък.
– Искам да ме оперирате веднага – каза тя.
Професор Болк и Грета млъкнаха.
– Какво каза? – попита той.
– Каза ли нещо? – попита Грета.
– Моля ви, просто ме оперирайте веднага.
Навън, в парка новите момичета, които Лили не познаваше, събираха книгите и одеялата и се прибираха в клиниката. Върбите докосваха с клони поляната на Общинската женска клиника, а по-нататък един заек се шмугна в храстите. По река Елба се носеха шлепове, а на отсрещния бряг слънцето блещукаше по медните покриви на Дрезден и по величествения, почти cpебрист купол на Фрауенкирхе.
Лили затвори очи и си представи как след време ще прекоси Новия кралски площад в сянката на статуята на Кристиан V, а красив непознат ще я зърне и ще изпита порив да докосне ръката ѝ и да признае любовта си.
Когато Лили отвори очи, видя, че Грета и професорът гледат към вратата в дъното на зимната градина. На прага стоеше висок мъж. Той тръгна към тях, елегантен силует с преметнато на ръка палто. Лили видя как Грета се взира в мъжа и прибира коса зад ушите си. Пръстите ѝ погладиха белега на бузата. Тя потри ръце и гривните ѝ иззвънтяха, след което прошепна дрезгаво:
– Виж, Ханс е дошъл.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПРИБРАХА СЕ ВЪВ ВДОВИЧИ ДОМ. Сградата изглеждаше запусната. Докато живееха в Париж, Грета бе наела мъж на име Пулсен да се грижи за поддръжката. Пращаше му чек веднъж месечно заедно с бележка с инструкции. "Улуците вероятно се нуждаят от почистване", пишеше му тя. Или "Моля ви, сменете пантите на прозорците". Но Пулсен не бе изпълнил нито една от заръките, а само бе чистил фоайето и събирал боклука. Когато Грета и Ханс пристигнаха в Копенхаген една снежна сутрин, Пулсен бе изчезнал.
Боята по фасадата бе избледняла до светлорозово. По горните етажи первазите на прозорците бяха осеяни с курешките на чайки. Едно от стъклата на апартамента, където предишната нощ деветдесетгодишна припряна старица бе починала, задушена в чаршафите си, беше счупено. А стените на площадката на последния етаж бяха покрити с мърсотия.
На Грета ѝ трябваха няколко седмици, за да приготви апартамента за Лили. Ханс и помогна, като нае майстори да боядисат и да полират подовете.
– Лили обмисляла ли е вариант да живее сама? – попита той един ден.
Грета отвърна стъписано:
– Какво? Без мен ли?
Постепенно тя въведе Лили в кипящия живот на Копенхаген. В по-топлите следобеди двете се разхождаха хванати за ръце през парка с голите живи плетове. Лили вървеше бавно вдигнала вълнения шал върху устата си; от операциите ѝ бе останала постоянна болка, която се изостряше, щом преминеше действието на морфина. Грета усещаше ускорения пулс на китката ѝ и казваше:
– Не бързай. Почини си малко.
Вероятно щеше да настъпи ден, в който Лили да пожелае да живее самостоятелно. Виждаше го в очите ѝ, в начина, по който наблюдаваше младите жени с пакети хлебчета от пекарната в ръце, които минаваха забързано през парка всяка сутрин, жени, достатъчно млади, че в очите им все още да блести надежда. Чуваше го и в гласа на Лили, когато четеше на глас съобщенията за сватби във вестника. Грета се ужасяваше от момента, в който този ден щеше да настъпи; понякога се чудеше дали би се съгласила с операциите, ако от самото начало бе осъзнавала, че Лили ще си тръгне от Вдовичи дом с малък куфар в ръка. През първите месеци след завръщането им в Копенхаген, Грета вярваше, че с Лили могат да живеят щастливо на последния етаж на Вдовичи дом и да го напускат за не повече от един следобед. Понякога, докато седяха край желязната печка, си мислеше, че последните няколко години на бурни промени са приключили и сега двете с Лили могат да рисуват и да живеят спокойно заедно. Нима не търсеше точно това? Искаше да има свобода, но да е обичана и влюбена.
– Дали някога ще се влюбя? – бе започнала да пита Лили с настъпването на пролетта, когато мрачната сивота на залива постепенно бе заменена от лазурно синьо. – Възможно ли е подобно нещо да се случи дори на мен?