Заедно с пролетта, през 1931 г. дойдоха свиването на пазара, обезценяването на валутите и черният облак на разруха в икономиката и във всяко друго отношение. Грета четеше във вестниците, че американците започват да напускат Европа. Дори видя своя сънародничка да си купува билети за пътуване със самолет и кораб от гишето на Германските аеролинии – жена с кожена яка и дете на ръце. Дори най-добрите картини оставаха непродадени по стените на галериите. Лили се появи в един променен, по-мрачен свят.
Всяка сутрин Грета трябваше да буди Лили, тъй като понякога тя не успяваше да се събуди сама. Вадеше от гардероба пола, блуза с метални копчета и пуловер с ръкави на снежинки. Помагаше на Лили да се облече и ѝ поднасяше кафе, черен хляб и сьомга, поръсена с копър. Чак към обед Лили се разсънваше с уста, суха от морфина.
– Явно съм била много уморена – извиняваше се тя, а Грета кимваше и отвръщаше:
– Нормално е.
Грета се опитваше да рисува, когато Лили излизаше сама – до рибния пазар или на курса по грънчарство, на който я записа. Бяха минали едва шест години, но на Грета ѝ се струваше, че е живяла за последно в апартамента с витаещата миризма на херинга много по-отдавна. Някои неща не се бяха променили: сирените на фериботите за Швеция и Борнхолм, следобедната светлина, която влизаше косо през прозорците малко преди слънцето да залезе зад силуетите на високите сгради. Застанала пред триножника си, Грета мислеше за Айнар и Лили, затваряше очи и в съзнанието ѝ прозвънтяваше спомен, но след миг разбираше, че просто китайската перачка минава по улицата. Грета бе убедена, че тя не съжалява за нищо.
Кралската администрация им даде развод толкова светкавично, че Грета се притесни. Разбира се, не можеха да живеят повече като съпрузи, след като сега и двете бяха жени, а Айнар лежеше в ковчег от спомени. Въпреки това чиновниците с черни папионки и треперещи нервно пръсти я изненадаха, когато оформиха документите с нетипична за тях готовност. Очакваше – дори разчиташе, – че бюрократите, както обикновено, ще се бавят дълго; дори понякога си представяше как молбата ще се изгуби в някоя папка. Макар да не искаше да си признае, и тя като много млади жени от Пасадена мислеше, че разводът е знак за липса на морал; по-точно, Грета смяташе че това е признак на слабохарактерност. Улавяше се с изненада, че се тревожи прекалено какво ще си помислят хората за нея – например, че е толкова фриволна и слабохарактерна, че просто се е омъжила за неподходящ мъж. Не, Грета не искаше да мисли за себе си по този начин. Настояваше да издадат смъртен акт на Айнар Вегенер, но властите не се съгласиха, макар всички в службата да бяха запознати със случая. Един чиновник с дълъг нос и завити бели мустаци призна, че е права.
– Обаче, за съжаление, не мога да променя закона – каза той иззад купчина документи, която стигаше почти до мустаците му.
– Но съпругът ми е мъртъв – опита се да го убеди Грета и удари с юмруци по едно от бюрата, зад които седяха бюрократите с навитите ръкави, сметалата, жълтия мирис на тютюн и подострените моливи. – Трябва да го обявите за мъртъв! – опита тя отново с по-мек тон при последното си посещение в Държавната служба.
От стената я гледаше една от ранните ѝ картини: хер Оле Скрам, заемал поста заместник-министър в правителството само за месец и запомнен единствено със забележителната си смърт пред очите на хиляди хора при един злополучен полет с балон. Но молбите ѝ останаха без отговор. И така Айнар Вегенер официално изчезна, без помен и гроб.
– Лили трябва да има свой живот – каза Ханс един ден. – Добре ще е да излиза сама и да си намери приятели.
– Не я спирам. – Грета го бе срещнала под входната арка на Художествената академия. Беше април и от Балтийско море духаше студен източен вятър. Грета вдигна яка. Около нея минаваха студенти с ръкавици без пръсти.
– Ти също – добави Ханс.
Грета потръпна, но не отговори. Отсреща виждаше парка. Пред статуята на Кристиан V момче с дълъг до коленете син шал целуваше момиче. Ханс винаги ѝ напомняше за онова, което ѝ липсваше; за онова, без което си втълпяваше, че може да живее, докато чакаше Лили да се прибере, а сърцето ѝ се разтуптяваше при всеки шум на стълбището. От какво се страхуваше толкова?
– Искаш ли утре да отидем до Елсинор? – предложи той.
– Няма да имам време.
Вятърът се усили и засвири през колонадата на Академията, олющена от преминаващи камиони. Грета и Ханс влязоха в едно от страничните крила, където подовете не се полираха, стените бяха боядисани в светлозелено, а парапетът на стълбището беше бял.