– Кога ще осъзнаеш, че тя вече не ти принадлежи?
– Никога не съм твърдяла подобно нещо. Имам работа. Не мога да си взема дори един почивен ден.
– Защо?
Изведнъж Грета изпита усещане за загуба, сякаш жестокостта на прогреса и отминаващото време в този миг ѝ отнеха студентските дни в Академията; сякаш собственото ѝ минало вече не ѝ принадлежеше.
– Айнар е мъртъв – промълви тя.
– Но Лили е жива.
Ханс беше прав. Все пак Лили бе жива и вероятно в момента бе вкъщи и чистеше апартамента с огряно от слънцето лице. Лили с изящните ръце и почти черни очи, която вчера бе казала "Мисля да си намеря работа".
– Не виждаш ли, че ми е тъжно? – попита Грета.
– А ти не виждаш ли, че искам да ми споделяш тези неща?
– Ханс, трябва да тръгвам.
Тогава Грета осъзна, че са стигнали до стълбите, където с Айнар се целунаха за пръв път и се влюбиха. Белият парапет и дървените стъпала, износени от тътрещи се по тях студенти с недовършени картини под мишница. Прозорците бяха затворени заради студа. Коридорът бе пуст и тих. Къде се бяха дянали студентите? Грета чу някъде да се хлопва врата, но след миг отново настана тишина. Нещо недоловимо премина от Ханс към нея и излетя през прозореца на двора, под дългата сянка на Академията, а момчето със синия шал целуваше момичето си отново и отново, и отново.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ЛИЛИ СЕДЕШЕ НА ПЛЕТЕНИЯ СТОЛ и се чудеше дали моментът е подходящ, за да каже на Грета. През прозореца се виждаха мачтите на риболовните корабчета по канала. Грета рисуваше мълчаливо портрет на Лили в гръб и само гривните ѝ подрънкваха, докато очертаваше силуета с молив. Парещата болка в корема продължаваше да я тормози, затова Лили се научи да търпи, но устната ѝ бе разранена от прехапване. Професор Болк бе обещал, че след време болката ще изчезне.
Спомни си за момичетата в клиниката. В деня преди изписването ѝ професор Болк организира празненство в нейна чест на двора. Две момичета изнесоха маса на поляната, а трето донесе от стаята си иглика в саксия с изрисувани зайчета. Момичетата се опитаха да застелят масата с жълта покривка, но вятърът все я обръщаше. Лили, седнала на почетното място върху студен метален стол, гледаше как платът плющи, докато момичетата се опитваха да го завържат в четирите края. Слънцето сияеше през жълтата покривка върху саксията в скута ѝ.
Фрау Кребс ѝ даде кутия с панделка.
– От професора е. Помоли ме да ти я предам. Наложи му се да замине за Берлин, за да присъства на операция. Помоли ме и да се сбогувам с теб от негово име.
Панделката бе завързана стегнато и Лили не успя да я развърже, тъй че фрау Кребс извади джобно ножче от престилката си и я сряза, което разочарова момичетата, защото искаха да вържат панделката в косите на Лили.
Кутията бе голяма, а под меката хартия имаше двойна сребърна рамка. От едната страна имаше портрет на Лили, излегнала се във високата трева на брега на Елба; явно Грета му бе дала снимката, защото Лили никога не се бе разхождала покрай реката с професор Болк. От другата половина на рамката я гледаше дребен мъж с шапка; имаше тъмни очи и кожа, толкова бяла, че почти сияеше, а вратът му изглеждаше крехък в пристегната яка.
Сега, от мястото си на плетения стол Лили виждаше двойния портрет върху библиотеката. Чуваше как моливът на Грета дращи по платното. Косата на Лили бе разделена на път по средата и се спускаше до раменете. Носеше кехлибарения гердан усещаше закопчалката студена на тила си. В съзнанието ѝ изникна образът на набитата жена с масивни крака и мазолести длани, която някога бе носила гердана; Лили, разбира се, не я познаваше, но я виждаше с гумени или платнени ботуши как събира торфен мъх с гердана на гърди.
Лили не се тревожеше какво помни и какво не. Знаеше, по-голямата част от живота ѝ, от предишния ѝ живот, е като книга, която бе чела в детството: хем историята ѝ бе позната, хем я бе забравила. Спомняше си нива за торфен мъх, кална през пролетта и осеяна с дупки, в които живееше семейство червени лисици. Спомняше си ръждясала мотика, която се забива в торфа. Както и дрънкането на кехлибарените мъниста върху нечия шия. Помнеше силуета на високо момче с голяма глава, което върви покрай нивата. Не помнеше кое точно е момчето, но знаеше, че когато беше малко, уплашено дете, бе видяла същия този силует, черен и плосък, в далечината. Когато силуетът се бе приближил с вдигната над очите ръка, сърцето се бе разтуптяло – в това бе сигурна. Помнеше и как си бе казала, че е влюбена.