– От Мейдстоун – отвръща той. – Това е в Кент. Но преди няколко години се преместих в Корли.
Но разбира, че не го питам откъде е дошъл тук, а откъде са корените му, и ми се усмихва многозначително.
Скот ме посреща вкъщи, слага чаша с напитка в ръката ми и пита как е. Казвам му, че е минало добре. Разпитва ме за терапевта: харесала ли съм го, приятен ли е? Добре е, отвръщам отново, защото не ми се ще да звуча прекалено ентусиазирано. Скот пита говорили ли сме за Бен. Според него всичко е заради Бен. Може да е прав. Може би ме познава по-добре, отколкото си мисля.
25 септември 2012, вторник
Сутрин
Тази сутрин ставам рано, но успях да поспя няколко часа, което си е сериозен напредък в сравнение с миналата седмица. Ставам от леглото и се чувствам почти свежа, затова вместо да седна на терасата, отивам на разходка.
Напоследък почти не излизам. Единствените места, които посещавам, са магазините, моя курс по пилатес и терапевта. Много рядко отскачам до Тара. Останалото време прекарвам вкъщи. Не е чудно, че съм неспокойна.
Излизам от градината, завивам надясно, после наляво и съм на Кингли Роуд. Минавам покрай малкото ресторантче "Розата". В началото ходехме там непрекъснато. Не знам защо спряхме. Никога не съм го харесвала много, може би защото винаги е пълно с превалящи четирийсетте мъже и жени, които пият прекалено много, докато се оглеждат за нещо по-добро, събирайки смелост да заговорят избраника или избраницата. Това не ми харесваше и сигурно затова спряхме да ходим. Подминавам "Розата", подминавам и магазините. Не мисля да се отдалечавам много, искам просто да направя един кръг и да раздвижа краката си.
Хубаво е човек да излезе рано, преди започването на учебните занятия, преди пътуващите да тръгнат към гарата. В този час на деня улиците са празни и чисти и сутринта ти се струва пълна с възможности. Отново завивам наляво и слизам към малката детска площадка – единственото жалко извинение за малко зеленина в градчето. Сега е празна, но след няколко часа ще се напълни с малчугани, майки и детегледачки. Половината момичета от курса по пилатес ще бъдат тук, облечени от глава до пети в "Суийт бюти", изпънати и излъскани, готови да посрещнат конкуренцията, обвили лакираните си нокти около чаши кафе от "Старбъкс".
Продължавам през парка и слизам към Роузбери Авеню. Ако завия надясно, ще стигна до моята галерия или онова, което беше "моята галерия", защото сега е просто една празна витрина на магазин, но не искам, защото все още боли. Толкова усилия положих да успея! Но се оказа грешното място в грешното време – в предградията няма глад за изкуство, не и в тази икономическа обстановка. Затова завивам наляво, минавам "Теско експрес", после един тежкарски ресторант и поемам към дома. Нервите ми се опъват, вече усещам пеперудите в стомаха си. Страхувам се да не налетя случайно на семейство Уотсън. Винаги се получава неловко, когато се срещнем; очевидно е, че не съм започнала нова работа, че просто ги излъгах, защото не искам да работя за тях.
Особено неприятно ми става, когато се засека с нея. Том ме игнорира и толкова, но Ана като че ли приема нещата лично. Може би си мисли, че кариерата ми като "нани" свърши безславно заради нея или заради нейното дете. Изобщо не беше заради детето, макар вечното му хленчене да го прави трудно за обичане. Нещата са много по-сложни, но аз не мога да ѝ обясня. Както и да е. Но една от причините да се затворя у дома е, че не искам да ги виждам. Част от мен се надява те да се преместят. Знам, че на нея не ѝ харесва тук. Мрази къщата, мрази да живее сред вещите на бившата му жена, мрази и влаковете.
Спирам на ъгъла, надниквам и оглеждам пресечката. Студът и миризмата на влага, както винаги, ме карат да потръпна. Това оглеждане е като обръщането на камък – страхуваш се, но в същото време искаш да видиш какво има под него.
Обикновено намираш мъх, червеи и мокра пръст. В детството с Бен си играехме в градината и обръщахме камъни, за да търсим жаби около езерцето, затова знам. Улицата се оказва чиста, няма следа нито от Том, нито от Ана, и аз тръгвам по нея, но онази част от мен, която жадува за драма, остава разочарована.
Вечер
Скот току-що се обади да каже, че ще работи до късно. Не е онова, което исках да чуя. Чувствам се напрегната още от сутринта, просто не ми се стои на едно място. Искам да се прибере и да ме успокои, но, за жалост, ще минат часове, преди да го видя. Мозъкът ми загрява, главата ми започва да бучи, знам, че ще прекарам една безсънна нощ.