Не, просто не мога да си седя тук и да гледам влаковете. Потръпвам вътрешно, сърцето ми пърха в гърдите като! Птичка, която се опитва да излезе от клетката си. Нахлузвам джапанките, слизам по стълбата, излизам и отивам до Бленам Роуд. Часът е около седем и половина. Няколко души се прибират от работа, но освен тях няма никого, въпреки че от задните дворове на къщите се чуват викове на деца явно се възползват от последните слънчеви лъчи, преди да ги извикат за вечеря.
Тръгвам по пътя към гарата. Спирам за момент до номер двайсет и три и си мисля дали да не почукам на вратата Какво мога да им кажа? Свърши ми захарта? Идвам да ви кажа нещо? Капаците са вдигнати наполовина, но вътре не се виждат хора.
Продължавам към ъгъла и без да се замисля, влизам в подлеза. Вече съм на половината път, когато влакът минава отгоре, и това е фантастично, като земетресение, усещам го в центъра на тялото си, усещам как размърдва кръвта във вените ми. Поглеждам надолу и забелязвам нещо. Лента за глава, лилава, развързана, дълго употребявана. Вероятно е изпусната от жена, която тича сутрин по този маршрут, но неизвестно защо гледката ме плаши и аз настръхвам вътрешно. Трябва да се махна оттук, да изляза веднага на слънце.
По обратния път колата му ме задминава, очите ни се срещат за секунда и той се усмихва.
РЕЙЧЪЛ
12 юли 2013, четвъртък
Сутрин
Изтощена съм, главата ме цепи от безсъние. Когато пия, не мога да спя. Дремвам час-два, после се събуждам, ужасена от съня си, ужасена от себе си. Има дни, когато не пия, тогава изпадам в дълбок сън, все едно съм в безсъзнание, а на сутринта не мога да дойда на себе си, нито да се отърся от съня и той остава с мен часове наред, понякога и през целия ден.
Днес във вагона има съвсем малко хора и нито един не е в непосредствена близост до мен. Никой не ме наблюдава. Облягам глава на прозореца и затварям очи.
Скърцането на спирачките ме събужда. Оглеждам се и уста-новявам, че сме спрели на семафора. По това време на годината и в този час слънцето свети директно в гърба на къщите покрай линията и те се къпят в лъчите му. Представям си, че седя на масата за закуска, Том е срещу мен и босите ми крака са върху неговите, защото те винаги са много по-топли от моите. Главата ми е наведена към вестника на масата и докато чета, усещам топлината на утринното слънце по лицето и ръцете си. Той ми се усмихва и руменината тръгва от гърдите към врата ми, както става винаги когато ме погледне по определен начин.
Примигвам и Том, и закуската изчезват. Още сме на семаофора и Джес е в градината. Един мъж излиза от къщата. Носи нещо – сигурно каничка с кафе. Оглеждам го и разбирам, че това не е Джейсън. Този мъж е по-висок, по-строен и с по-тъмна коса. Семеен приятел, а може би брат, неин или на Джейсън. Той се навежда и оставя металната каничка на масата на верандата. Сигурно е братовчед от Австралия, дошъл на гости за няколко седмици. Или приятел на Джейсън, кум на сватбата им. Джес отива при него, той я прегръща и двамата се целуват дълго и страстно. Влакът продължава.
Не мога да повярвам. Поемам дълбоко въздух, осъзнавайки, че през цялото време съм сдържала дъха си. Защо ще прави такова нещо? Джейсън я обича, знам го със сигурност, виждам, че са щастливи. Как може да го направи, как може да му причини такова нещо? Той не го заслужава. Обзема ме разочарование, сякаш са изневерили на мен, и познатата болка стяга гърдите ми. И преди съм се чувствала така. На по-високо ниво, разбира се, с по-голям интензитет, но познавам добре тази болка. Тя не се забравя.
Открих какво става, както го откриват повечето от хората в наши дни. По електронен път. Понякога са няколко думи – текст или съобщение на гласовата поща. В моя случай беше имейл – съвременният вариант на червилото по яката. Стана съвсем случайно, не съм следила Том, дори не припарвах до компютъра му, защото той все се тревожеше да не изтрия нещо важно погрешка или да не кликна, където не трябва, и да вкарам троянски вирус или нещо от този род.
"Технологиите не са силната ти страна, нали, Рач?", ми каза, след като веднъж изтрих, без да искам, всички адреси в пощата му. Разбрахме се да не пипам компютъра. Но веднъж се опитах да го зарадвам, исках да оправя нещата, които напоследък вървяха все по-зле, и реших да измисля нещо специално за четвъртата ни годишнина. Едно пътуване, за да ни напомни какви бяхме преди. Държах да е изненада и за тази цел трябваше да проверя работния му график, без той да разбере.