Сега отивам да се видя с Джейсън.
Не, нямам намерение да му ходя на гости. Изобщо не си представям да застана на вратата му и да чукам. Нищо подобно. Нищо истерично. Просто ще мина с влака покрай къщата. Няма какво друго да правя, а не ми се стои вкъщи. Искам да го видя. Да видя и двамата.
Всъщност идеята май не е много добра. Знам, че не е добра.
Но какво може да стане?
Ще отида до Юстън, ще хвана обратния влак и ще се върна. (Обичам влаковете, какво лошо има в това? Те са прекрасни.)
Преди, в стария живот, когато бях себе си, мечтаех с Том да заминем на романтично пътуване. (Представях си, че за петата ни годишнина от сватбата се качваме на влака и отиваме в Берген, а за четирийсетия му рожден ден сме в Синия влак.)
Чакай, чакай, ето, сега ще минем покрай къщата на Джейсън и Джес.
Навън все още е светло, но не знам защо не виждам ясно. (Картината се размазва пред очите ми. Затварям едното си око. Така е по-добре.)
Ето ги. Това той ли е? Стоят на терасата, нали? Този мъж Джейсън ли е? С Джес ли е?
Искам да се приближа, оттук не виждам добре, трябва да се приближа.
Няма да ходя в Юстън. Ще сляза в Уитни. (Не бива да слизам в Уитни, много е рисковано. Ами ако Том ме види? Или Ан?)
Ще сляза в Уитни.
Но идеята не е много добра.
Дори е лоша.
На седалката от другата страна на пътеката седи някакъв мъж с пясъчноруса, дори леко червеникава коса, и ми се усмихва. Искам да му кажа нещо, но думите сякаш се изпаряват, топят се по езика ми, преди да ги изговоря. Вкусвам ги, но не разбирам сладки ли са или солени.
Не мога да разбера също дали ми се усмихва, или ми се присмива?
Сутрин
Сърцето ми бие силно и тревожно в основата на гърлото. Устата ми е суха, боли, когато преглъщам. Обръщам се настрани с лице към прозореца. Завесите са спуснати, но процеждащата се през тях светлина наранява очите ми. Вдигам ръка, пристискам клепачите си с пръсти и се опитвам да прогоня божата. В същия момент забелязвам, че ноктите ми са мръсни.
Нещо не е наред. Имам чувството, че пропадам, че леглото под мен изчезва. Нещо се случи снощи. Поемам въздух и той прорязва гърдите ми като нож. Надигам се, но движението ми е прекалено рязко и ми се завива свят. Главата ми пулсира, сърцето ми всеки момент ще се пръсне.
Нещо се случи снощи, нещо много лошо. Имаше кавга. Викове. Юмруци? Не знам, всъщност не си спомням нищо. Помня, че отидох в кръчмата, после се качих във влака, бях на гарата, на улицата. На Бленам Роуд. Да, отидох до Бленам Роуд.
Вечерта се завръща в съзнанието ми като черна вълна.
Нещо се случи, знам го със сигурност. Не мога да си го спомня, но го усещам. Вътрешността на бузата ме боли, сякаш някой ме е ударил. В устата си имам метален вкус на кръв. Вие ми се свят, пред очите ми е мъгла. Прокарвам ръка по косата си, стигам до скалпа и потръпвам. От дясната страна напипвам подутина, мека и болезнена. Косата ми е сплъстена от кръвта.
Спънала съм се, това е. На стълбите при гара Уитни. Може би тогава съм си ударила главата? Спомням си, че бях във влака, но след това не помня нищо. Черна дупка. Поемам дълбоко въздух, за да забавя ритъма на сърцето, но паниката вече се надига в гърдите ми. Имаше някакъв мъж, сега си спомням. Беше с червеникава коса. Усмихваше ми се. Мисля, че ме заговори, но не знам какво си казахме. Не, имаше и още нещо, не бяха само две-три приказки, но не мога да го уловя в тъмната мъгла.
Изведнъж ме хваща страх и понеже не знам от какво, усещането се засилва. Нямам представа има ли причина за него. Оглеждам стаята. Телефонът ми не е на масата и чантата не е на пода, нито на облегалката на стола, където обикновено я оставям. Но аз съм у дома, значи съм използвала ключовете и чантата трябва да е в стаята.
Ставам от леглото. Боже мой, гола съм! Поглеждам се в голямото огледало на вратата на гардероба. Ръцете ми треперят. Гримът се е размазал по лицето ми и имам рана на долната си устна. Виждам синини по краката си, навеждам се да ги огледам и в този момент ми прилошава. Сядам на леглото, пъхам глава между коленете и чакам пристъпът на гадене да отмине. После ставам, грабвам нощницата и открехвам вратата на стаята. Коридорът е тих. Не знам защо, но съм уверена, че Кати не си е вкъщи. Не спомена ли, че ще остане тази нощ при Деймън? Имам чувството, че каза нещо такова, но не си спомням добре. И кога съм говорила с нея? Преди да изляза или по-късно? Тръгвам възможно най-тихо по коридора. Вратата на стаята ѝ е отворена. Надниквам вътре. Леглото е оправено. Може да е станала и вече да го е оправила, но по-вероятно е да не се е прибирала и това е истинско облекчение за мен. Ако не е била тук, не ме е видяла снощи, следователно няма представа колко зле съм била. Знам, че не би трябвало да има значение за мен, но има: силата на срама от поредната ми издънка е правопропорционален не само на сериозността ѝ, но и на броя на свидетелите.