Стигам до стълбите и се хващам здраво за перилата, защото отново ми се завива свят. Един от големите ми страхове (наред с ужаса, че ще получа кръвоизлив в корема, когато най-накрая черният ми дроб се спука от пиене) е, че един ден ще падна по стълбите и ще си счупя врата. Мисълта за това отново разбърква вътрешностите ми. Искам да си легна, но трябва да намеря чантата и да проверя телефона. Най-малкото, за да разбера дали не съм си изгубила кредитните карти и да видя на кого съм се обаждала и кога. Чантата лежи захвърлена в коридора пред входната врата. Дънките и бельото ми са до нея в безредна купчина, от която се носи воня на урина. Грабвам чантата и бъркам за телефона. Слава богу, откривам го веднага заедно с една смачкана банкнота от двайсет лири и носна кърпичка с кървави петна по нея. Отново ми се повдига и този път е необратимо. Буцата се изкачва за нула време в устата ми. Хуквам нагоре към банята, но не успявам да стигна навреме и повръщам на килима на площадката на втория етаж.
Трябва да легна. Ако не легна, ще умра, ще падна по стълбите. Ще си легна и ще почистя по-късно.
Включвам телефона и лягам. Вдигам внимателно ръце и крака и ги оглеждам. Над коленете си имам синини – стандартните рани на пияницата, получаваш ги, защото се удряш в разни неща. Но белезите по горната част на ръцете наистина ме плашат. Виждам тъмни овални петна, като че ли някой ме е стискал с ръце. Не е задължително да е знак за нещо страшно, и друг път съм се събуждала с такива белези, когато съм падала и някой се е опитвал да ме вдигне. Раната на главата ми изглежда зле, но може да, е съвсем невинна, например да съм се чукнала при влизането в кола. Може да е било такси, да съм го взела от гарата до къщи.
Хващам телефона и го преглеждам. Имам две съобщения. Първото е от Кати, получено е малко след пет. Пита ме кога ще се прибера. Щяла да спи при Деймиън и да се върне утре. Тревожи се да не би да съм сама и да пия някъде. Второто е от Том, получено е в десет и петнайсет. Замалко не изпускам апарата от ужас, когато го чувам да крещи.
"Господи, Рейчъл! Какво ти става? Писна ми, разбираш ли? Въртя волана от един час и те търся. Този път наистина изплаши Ана. Сега си мисли какво ли не... Едва успях да я уговоря да не се обажда в полицията. Остави ни намира, Рейчъл! Престани да звъниш, престани да обикаляш наоколо, забрави за нас. Не искам повече да говоря с теб, не можеш ли да го проумееш? Не искам да говоря, не искам да те виждам изобщо, не те искам около нас. Щом искаш, съсипвай си живота, но няма да ти позволя да съсипеш и моя. Повече няма да те защитавам. Стой далече от нас!"
Изобщо не разбирам за какво става дума. Какво съм направила? Какво съм правила между пет и десет часа вечерта? Защо Том ме е търсил? И какво общо има Ана? Мятам юргана върху главата си и стискам очи. Представям си как отивам до къщата, как вървя по алеята между тяхната градина и тази на съседите, и оттам прескачам оградата. Идеята ми е да се промъкна през отворения френски прозорец и да стигна до кухнята. Ана седи на масата. Хващам я отзад, с другата си ръка я сграбчвам за дългата руса коса, повличам я, свалям я на пода и удрям главата ѝ в хладните сини плочки.
Вечер
Някой вика. От ъгъла, под който пада светлината в стаята, преценявам, че съм спала дълго; сигурно е късен следобед или ранна вечер. Главата ме цепи ужасно. На възглавницата ми има кръв. Чувам виковете отдолу:
– Не мога да повярвам. За Бога! Рейчъл! РЕЙЧЪЛ!
Божичко, заспала съм! Без да почистя повръщаното на стълбите. И дрехите ми са в коридора. Господи!
Навличам долнището на анцуга и една тениска, отварям вратата и едва не се сблъсквам с Кати. Тя ме вижда и очите ѝ се разширяват от ужас.
– Какво става, Рейчъл? – пита, но веднага вдига ръка. – Всъ- щност не искам да знам. Не мога повече да търпя това в дома си. Не мога... – тя замлъква, но поглежда красноречиво към коридора.
– Съжалявам – измънквам аз. – Много съжалявам. Разболях се. Щях да почистя, но...