– Не си се разболяла, Рейчъл. Била си пияна. Имала си махмурлук. Съжалявам, но не издържам повече. Не мога да живея така. Трябва да си тръгнеш. Давам ти един месец да си потърсиш жилище, но след това си тръгваш. – Тя се обръща и прави крачка към стаята си, но спира и добавя: – И за бога, изчисти тази гадост!
После влиза и затръшва вратата зад себе си.
Изчиствам всичко и се връщам в стаята. Вратата на Кати е затворена, но аз усещам тихия ѝ гняв да се процежда през нея. Не я виня. И аз щях да побеснея, ако се прибера и вкъщи ме посрещнат напикани бикини и повръщано. Сядам на леглото и отварям лаптопа. Влизам в пощата си и започвам да съчинявам писмо до мама. Времето най-после настъпи. Няма как, трябва да я помоля за помощ. Ако се върна да живея в нейната къща, няма да мога да я карам както досега, ще трябва да променя живота си, да се взема в ръце и това ще е за добро. Но не мога да измисля думите, с които да ѝ го обясня. Представям си лицето ѝ, докато чете писмото, не писмо, а зов за помощ, виждам горчивото разочарование в очите ѝ, раздразнението. Дори ми се струва, че дочувам тежката ѝ въздишка.
Телефонът избръмчава, дава ми знак за съобщение, получено преди няколко часа. Отново е Том. Не искам да чувам гласа му, но се налага, няма как да го игнорирам. Докато натискам бутоните, за да изслушам съобщението, сърцето ми забързва ритъм, подготвяйки се за най-лошото.
"Рейчъл, ще ми звъннеш ли? – Гневът му вече не е толкова осезаем и сърцето ми забавя оборотите. – Искам да знам, че си се прибрала. Беше в такова състояние миналата вечер..." Дълга сърцераздирателна въздишка. "Виж, извинявай, че ти се развиках снощи, нещата... се поразгорещиха малко. Мъчно ми е за теб, Рейчъл, наистина. Но този ад трябва да приключи."
Пускам съобщението още веднъж, заслушвам се в нежния му глас и сълзите идват. Минава много време, преди да ги спра и да съчиня отговора си. Казвам му, че много съжалявам и че съм си вкъщи. Не мога да напиша нищо повече, защото нямам представа за какво точно съжалявам. Не знам какво съм направила на Ана, колко съм я изплашила. Не че ми пука особено, но това явно е разстроило и Том. След всичко, което преживя, мисля, че заслужава малко щастие. Никога не бих помрачила щастието му, просто ми се иска да го изживее с мен.
Отивам до леглото и пропълзявам под юргана. Иска ми се да знам какво се е случило и за какво трябва да се извинявам. Правя отчаяни опити да намеря смисъл във въртящите се из главата ми фрагменти от снощната вечер. Сигурна съм и едно – че се карах с някого или бях свидетел на караница. С Ана ли беше? Пръстите ми напипват раната на главата, носле слизат на порязаната долна устна. Почти го виждам, почти чувам думите, но след миг всичко изчезва. Не мога да се справя. Всеки път, когато решавам, че съм уловила момента, той се скрива отново в сянката на съзнанието ми, там, където не мога да го стигна.
МЕГАН
2 октомври 2012, вторник
Сутрин
Скоро ще завали, усещам го. Зъбите ми тракат, върховете на пръстите ми побеляват, появява се и син оттенък. Но няма да вляза вътре. Харесва ми да съм тук, отвън, намирам, че е пречистващо, като ледена баня. И без това Скот ще си дойде скоро, така или иначе, ще ме прибере и ще ме увие в одеяла като бебе.
Снощи получих пристъп на паника на връщане към къщи, Чух някакъв мотоциклет да форсира двигателя отново и отново. Една червена кола мина бавно покрай мен, сякаш оглеждаше проститутки по улицата, две жени с детски колички блокираха пътя ми. Не можах да се размина с тях по тротоара, затова слязох на улицата и изобщо не видях колата срещу мен, която замалко щеше да ме отнесе. Шофьорът натисна, клаксона и се развика. Въздухът ми свърши изведнъж, сърцето ми препусна като лудо. Стомахът ме присви. Все едно, че си взел голямо хапче, но ти се повдига и то тръгва обратно нагоре. Или те залива мощна вълна адреналин, от която ти призлява и те обзема едновременно страх и вълнение.
Изтичах вкъщи, прекосих градината до задния двор и се спуснах до линията. Седнах и зачаках влака да дойде и тракането му да заглуши всички останали звуци. Очаквах Скот да дойде и да ме утеши, но той не си беше вкъщи. Опитах се да прескоча оградата, исках да поседя малко от другата страна на линията, където не минава никой, но порязах ръката си па оградата и се върнах. Скот най-после се прибра и веднага попита какво става. Казах му, че съм счупила една чаша, докато съм мила чиниите. Той не ми повярва и се разстрои.
През нощта оставих Скот да спи, станах и излязох на терасата. Набрах номера и чух гласа му. В началото беше сънлив, после стана по-силен, ядосан или разтревожен. Затворих и изчаках да ми върне обаждането. Не скрих номера си, затова реших, че може да ме набере. Но той не го направи, ето защо се обадих още веднъж и още веднъж. И още веднъж. Накрая се включи гласовата поща и един безизразен и делови глас ме увери, че ще се свърже с мен при първа възможност. Реших да звънна в клиниката и да преместя напред часа на утрешния ми сеанс, но по това време надали някой щеше да ми вдигне, дори и автоматизираната система не работи посред нощ, затова си легнах отново, но не можах да затворя очи.