Отварям бутилка с вино в кухнята. Скот застава зад мен, слага ръце на раменете ми и ги стиска.
– Как мина при терапевта?
Отговарям, че е минало добре и че има напредък. Той знае, че не бива да пита за подробности. И след малко сменя темата:
– Добре ли си прекарахте снощи с Тара?
Понеже съм с гръб към него, не мога да разбера дали пита от учтивост, или подозира нещо. Не долавям нищо в гласа му.
– Тя е много мила – казвам в отговор. – Сигурна съм, че ще си допаднете. Следващата седмица мислим да отидем на кино. Не е лошо след това да я доведа за вечеря.
– Аз не съм ли поканен на това кино? – пита той.
– Винаги си добре дошъл – отвръщам, обръщам се, целувам го и добавям: – Но тя иска да гледаме онзи със Сандра Бълок и...
– Не казвай нищо повече. Добре, тогава я доведи за вечеря – казва той и притиска нежно ръце към гърба ми.
Разливам виното и двамата излизаме на верандата, сядаме един до друг в самия край на плочките и пръстите на краката ни потъват в тревата.
– Омъжена ли е? – пита Скот.
– Кой, Тара ли? Не, сама е.
– Има ли си приятел?
– Не мисля.
– А приятелка? – вдига вежди той и аз се засмивам. – Всъщност, на колко години е?
– Не знам. Около четирийсет.
– О, на четирийсет и сама. Това е тъжно.
– Аха. Предполагам, че е самотна.
– Защо всички самотници неизменно се лепват за теб? Надушват те от километри и тичат ли тичат.
– Така ли мислиш?
– Сигурно и деца няма при това положение – продължава той и не знам дали си въобразявам, но в мига, когато заговаря за деца, усещам раздразнението в гласа му, а оттам и приближаващия скандал. Не искам да се караме, нямам сили за това, ставам и му казвам да донесе виното в спалнята.
Той тръгва след мен. Докато изкачваме стълбите, събличам дрехите си една по една и когато стигаме и ме бута на леглото, вече не мисля за него, но това няма значение, защото той не го знае. А аз съм достатъчно умела, за да го накарам да вярва, че всичко е за него.
РЕЙЧЪЛ
15 юли 2013, понеделник
Сутрин
Когато си тръгвах, Кати ме повика и ме прегърна, но сдържано. Мислех, че ще се смили и въпреки всичко няма да ме изрита от апартамента, но, избягвайки погледа ми, тя мушна в ръката ми написана на машина бележка – официално известие за напускане с днешна дата. Стана ми жал за нея, наистина, но не толкова, колкото за мен самата. Тя ми се усмихна тъжно и каза:
– Не ми е приятно да го правя, Рейчъл, повярвай ми. Цялата сцена беше ужасно неловка. Стояхме в коридора, който при цялото ми старание с парцала и белината все още миришеше на повръщано. Сълзите бяха на очите ми, но не исках да развалям и без това скапаното ѝ настроение, затова се усмихнах бодро и казах:
– Не се притеснявай, Кат, няма никакъв проблем.
Сякаш ме моли да ѝ направя някаква услуга и аз откликвам с радост.
Във влака сълзите ми най-после потичат и аз ги оставям, без да ми пука от хорските погледи. Може кучето ми да е избягало, може да са ми открили смъртоносна болест. Или да съм ялова разведена алкохоличка.
Колко ужасно! Боже, как стигнах дотук? Кога започна това свободно падане? Можех ли да го спра? Кога завих по грешния път? Не беше когато срещнах Том, напротив, той ме спаси от мъката след смъртта на татко. Не беше и когато безгрижни, полудели от щастие, се оженихме в онзи студен майски ден преди седем години. Тогава бях щастлива, успешна, платежоспособна. Нито когато се преместихме на номер двайсет и три в по-голяма и по-красива къща от онази, в която си представях, че ще живея на двайсет и шест години. Спомням си съвсем ясно първите дни, помня как се разхождахме наоколо боси, поемайки топлината на дъсчените подове, и оглеждахме празните стаи, притихнали в очакване да бъдат запълнени. Имахме големи планове, непрекъснато обсъждахме какво да засадим в градината, какви картини да окачим по стените, в какъв цвят да боядисаме свободната стая, която още тогава бях нарекла в себе си "детската".
Предполагам, че се случи тогава. Може би в този момент нещата тръгнаха в грешната посока, в момента, когато спрях да си мисля за нас като за двойка, а като за семейство. Щом веднъж картината заседна в съзнанието ми, вече не ми беше достатъчно да сме двама. Това ли беше моментът, когато Том ме погледна по друг начин и разочарованието в очите му започна да отразява моето собствено? Когато той загърби всичко, за да сме заедно, а аз му показвах, че не ми е достатъчен?