Оставям се на сълзите и избърсвам очите си чак някъде към Нордкоут, тогава се взимам в ръце, обръщам известието на Кати с гръб и започвам да пиша списък със задачите за днес:
Да отида до библиотека "Холбърн".
Да напиша писмо до мама.
Да се свържа с Мартин за препоръки.
Да разбера кога са срещите на АА ("Анонимни алкохолици") в централен Лондон или в Ашбъри.
Да кажа на Кати, че ме изхвърлиха от работа?
Когато влакът спира на семафора, вдигам поглед и виждал Джейсън. Застанал е на терасата и гледа надолу към линията. Имам чувството, че гледа право в мен, и още по-странно, сякаш ме е гледал така и преди. Сякаш наистина ме е виждал. Представям си, че ми се усмихва и незнайно защо ме хваща страх.
Той обръща гръб на линията и след миг влакът тръгва.
Вечер
Намирам се в спешния кабинет на университетската болница и стискам зъби от болка. Едно такси ме бутна, докато пресичах Грейс Ин Роуд. Искам да отбележа: макар че бях много разсеяна и някак трескава, бях трезва като монахиня. Имам дълга над сантиметър рана над дясното си око и в момента ми я зашива един ужасно красив и млад, но за съжаление, делови и индиферентен към пациентките си доктор. Когато привършва, той се заглежда в цицината на главата ми.
– Не е отсега – помагам му аз.
– Изглежда доста прясна – казва той.
– Прясна е, но не е от днес.
– Имали сме малка схватка?
– Ударих се, докато влизах в колата.
Той оглежда дълго раната и поклаща глава:
– Наистина ли е от колата? – Отдръпва се и ме поглежда в очите. – Не ми изглежда така. По-скоро ми се струва, че някой ви е ударил по главата.
При тези думи кръвта ми изстива. В главата ми изниква картина: аз се дърпам назад и вдигам ръце да се предпазя от някого. Така ли е станало наистина? Лекарят се приближава отново и оглежда отблизо раната.
– Било е с нещо остро, назъбено...
– Не – прекъсвам го аз и се опитвам да убедя колкото него, толкова и себе си, – беше в ръба на вратата на колата. Ударих се, докато се качвах в нея.
– Добре, добре – усмихва се той, вдига поглед от раната и се навежда леко, за да може очите ни да са на едно ниво. – Иначе как се чувстваш... – поглежда в бележките си и добавя: – Рейчъл?
– Добре съм.
Той впива очи в моите; не ми вярва. Оглежда ме загрижено. Сигурно си мисли, че ям бой от съпруга си.
– Добре. Ще почистя тази рана, защото не ми изглежда добре. Има ли на кого да се обадим да те вземе? Съпруг например?
– Разведена съм.
– Някой друг тогава? – пита той, без да ме поглежда. Изобщо не му пука, че съм разведена.
– Да, приятелката ми. Тя сигурно ще се тревожи за мен – отговарям и давам телефона и името на Кати.
Кати няма да се тревожи, не ме очаква днес, но аз се надявам да ѝ стане жал, като чуе, че ме е бутнало такси, и да ми прости за снощната идиотщина. От друга страна, може би ще си помисли, че са ме блъснали, защото съм била пияна. Не знам дали да не помоля доктора да ми вземат кръвна проба или нещо подобно, за да имам доказателство, че съм трезва. Усмихвам му се, но той не поглежда към мен, пише нещо в бележника си. Зарязвам идеята, и без това е тъпа.
Шофьорът на таксито не беше виновен, а аз. Слязох на платното... всъщност изтичах на платното и се оказах пред колата му. Нямам представа накъде се бях затичала. Изобщо не мислех, не и за себе си. Мислех за Джес. Която не е Джес, а Меган Хипуел, и от вчера вечерта се води изчезнала.
Бях в библиотеката на Теоболд Роуд. Пишех писмо на майка си (не ѝ казах нищо съществено, беше писмо за опипване на почвата, просто исках да разбера какво мисли за дъщеря си в момента) през моя Yahoo акаунт. На първата си страница Yahoo помества извадки от новините, най-важното, пришито към пощенския ти код. Само Господ знае откъде ми знаят пощенския код, но е факт. Там имаше снимка на Джес, на моята Джес, идеалната блондинка с къща до железопътната линия, и под нея пишеше: ИЗЧЕЗНАЛА ЖЕНА ОТ УИТНИ.
В първия момент се поколебах. Приличаше на нея, изглеждаше точно така, както я виждах в съзнанието си, но все пак се усъмних. После прочетох новината, видях адреса и разбрах.
Полицията на Бъкингамшър се тревожи все повече за изчезналата Меган Хипуел, двайсет и девет годишна, живееща на Бленам Роуд в Уитни. Жената е видяна за последен път от съпруга ѝ, господин Скот Хипуел, в събота вечерта към седем часа, когато е излязла на среща с приятелка. Изчезването е "неприсъщо за нея", казва господин Хипуел. Меган Хипуел е облечена с дънки и червена тениска. Висока е сто шейсет и два сантиметра, слаба, с руса коса и сини очи. Моля всички, които имат някаква информация за местонахождението на госпожа Хипуел, да се свържат с най-близкия полицейски участък.