– Той дори не искаше... разбираш ме, нали? – усмихвам се аз. – Отидохме в апартамента му, аз го помолих за пари, а той ме изгледа, сякаш съм луда. Казах му, че съм достатъчно голяма, мога да го правя, но той не повярва. И изчака, наистина ме изчака да навърша шестнайсет. Вече се бяхме преместили в една стара каменна къща близо до Холкам. Беше си направо съборетина на края на малка уличка, водеща на никъде. Разстоянието оттам до плажа беше около километъp пуста земя. От едната страна на землището имаше стар релсов път. Нощем лежах будна – тогава бях неуморна, а и пушехме много, това също гонеше съня – и ми се струваше, че чувам влаковете, толкова сигурна бях, че ставах, излиза навън и търсех светлините им.
Камал се размърдва на стола си и кима бавно. Не казва нищо. Очаква да продължа.
– Всъщност, бях щастлива с Мак. Живях с него колко..., около три години... да, мисля, че бяха толкова. Бях на деветнайсет, когато си тръгнах. Точно така. На деветнайсет.
– Щом си била щастлива, защо си тръгна? – пита ме той. Ето, стигнахме дотам. И то по-бързо, отколкото очаквах. Нямаше време да преживея онзи момент, да го преглътна. Не мога да го направя. Прекалено рано е.
– Мак ме изостави. Разби ми сърцето – казвам, което си е истина, но в същото време е и лъжа. Все още. Не съм готова да разкажа цялата история.
Когато се връщам, Скот не си е вкъщи, затова взимам лаптопа и за пръв път търся името му в Гугъл. За пръв път от десет години търся Мак. Но не го откривам. В света има стотици хора с името Крейг Макензи, ала никой от тях не е моят.
8 февруари 2013, петък
Сутрин
Разхождам се из гората. Излязох още преди да се развидели. Сега зората едва отваря очи, наоколо е мъртвешки тиха като изключим случайното обаждане на враните по клоните на дърветата над главата ми. Усещам как ме гледат с искрящите си като мъниста очи, как ме преценяват с поглед. Каква ли вест ми носят? Една за скръб, две за радост, три за момиче, четири за момче, пет за сребро, шест за злато, седем за неизказана тайна.
Колкото до неизказаните тайни, имам няколко от тях. Скот е на някакъв курс в Съсекс. Замина вчера сутринта и няма да се върне до полунощ. Мога да правя каквото си искам.
Преди да замине, му казах, че след курса ще отидем с Тара на кино. Предупредих го, че телефонът ми ще е изключен, говорих и с Тара. Казах ѝ, че той може да звънне, за да ме провери. Този път тя не издържа и ме попита какво всъщност става. Смигнах ѝ и се усмихнах, и тя се засмя. Според мен е доста самотна и няма да има нищо против да влезе в интригата.
На сеанса с Камал говорихме за Скот и онова с лаптопа. Случи се преди седмица. Търсех Мак – пробвах няколко пъти, просто исках да разбера къде е сега и какво прави. В интернет има снимки на почти всеки жител на планетата и ми се прииска да видя как изглежда сега, но не успях да го открия. Вечерта си легнах рано. Скот остана да гледа телевизия, а аз забравих да изтрия историята на браузера. Глупава грешка. Обикновено е последното ми действие, преди да затворя компютъра, независимо какво съм правила. Знам, че Скот разбира от тези работи и си има начини да разбере какво съм правила в нета, но ако изтривам всичко, ще му трябва много време да го възстанови и обикновено не му се занимава.
Този път обаче забравих. И на следващия ден се скарахме. Беше си цяла схватка. Той искаше да знае кой е Крейг, откога се виждам с него, къде се срещаме и какво толкова е направил за мен, което Скот не е могъл. Казах му, че е приятел от миналото, но това само влоши нещата. Камал ме попита боя ли се от Скот и това наистина ме вбеси.
– Той ми е съпруг! – избухнах срещу него. – Разбира се, че не ме е страх.
Това го изненада. Всъщност, изненада и мен. Не очаквах, че ще се ядосам толкова много, не вярвах, че желанието ми да защитя Скот е толкова силно. За мен беше откритие.
– Много жени се страхуват от съпрузите си, Меган. – Опитах се да кажа нещо, но той вдигна ръка и аз замълчах. – Онова, което ми казваш – четенето на имейлите ти, ровенето из местата, където си била в интернет, – казваш го така сякаш е нещо обикновено, сякаш е нормално. Но то не е Меган. Не е нормално да нарушаваш личното пространства на човека до себе си до такава степен. Това е форма на емоционално насилие.
Засмях се, защото ми прозвуча толкова мелодраматично.
– Това не е насилие – възразих. – Не и ако другият няма нищо против. А аз нямам.
Той ми се усмихна, но усмивката му беше тъжна.