Меган няма роднини в този район. Родителите ѝ са починали.
Тя е безработна. Преди време е държала малка артгалерия в Уитни, но през април миналата година е затворила (знаех си, че Меган е свързана с изкуството).
Скот е специалист по информационни технологии и работи като частен консултант. (Не мога да повярвам, че Скот е айти консултант!)
Меган и Скот са женени от три години и живеят на Блекнам Роуд от януари 2012.
По данни на "Дейли Мейл" къщата им струва 400000 хиляди долара.
От прочетеното разбирам, че нещата стоят зле за Скот, не само заради кавгата, а защото нещата обикновено стоят така: когато стане нещо лошо с жена, полицията търси вината първо в съпруга или в приятеля ѝ. Но в този случай следователите не знаят каква е пълната картина. Подозират съпруга, защото нямат представа за любовника. И аз може би съм единственият човек, който знае, че такъв съществува.
Бъркам в чантата и търся хартия. Намирам една касова бележка за две бутилки вино и на гърба ѝ правя списък на вероятните обяснения за изчезването на Меган Хипуел:
1. Избягала е с любовника си. Оттук нататък ще го обозначавам с буквата Б.
2. Б я е наранил.
3. Скот я е наранил.
4. Напуснала е мъжа си и е отишла да живее другаде.
5. Някой различен от Скот и Б я е наранил.
Първата възможност ми се струва най-вероятна, четвъртата ѝ съперничи, защото Меган е самостоятелна и независима жена. В това съм сигурна. Щом има връзка, може да е решила да остане за малко сама, да прочисти мислите си, да претегли всички за и против. Петото предположение набира най-малко точки, защото убийството на непознат не е често срещано явление.
Цицината на главата ми пулсира. Не мога да спра да мисля за скандала, на който бях свидетел или си представях, че съм видяла в събота вечерта. А може би съм го сънувала... Когато влакът минава покрай къщата на Меган и Скот, поглеждам натам. Толкова съм развълнувана! Толкова ме е страх! Прозорците на номер петнайсет отразяват ярките утринни лъчи и приличат на невиждащи очи.
Вечер
Сядам на мястото си и в същия момент телефонът ми звъни. Кати е и аз я оставям на гласовата поща.
Тя ми оставя съобщение: "Здравей, Рейчъл, обаждам се да се уверя, че всичко при теб е наред". Тревожи се за мен заради онази работа с таксито. "Исках да ти се извиня за вчера... когато ти казах да си тръгнеш. Не трябваше да го правя. Прекалих. Виж, можеш да останеш, колкото поискаш". Дълга пауза и после: "Ще ми се обадиш, нали? И си ела директно вкъщи, не се отбивай в кръчмата".
Нямам и намерение. Виж, на обяд ми се пиеше. Направо ми се плачеше за едно след случилото се в Уитни тази сутрин. Но не пих, исках умът ми да е бистър. Отдавна не е имало причина да пазя ума си бистър.
Тази сутрин пътуването ми до Уитни беше повече от странно. Сякаш бяха минали векове от предишното ми отиване, въпреки че минаха само няколко дни. Видя ми се съвсем различно място, различна гара в различен град. Аз също бях по-различна от онази, която отиде там в събота вечерта. Днес бях трезва и уверена, хиперчувствителна към звуците, светлината и цветовете, явно заради страха да не ме разкрият.
Днес бях нарушител, защото сега това е територията на Ана и Том, на Меган и Скот. Аз съм външната. Не принадлежа на това място, но в същото време всичко ми е до болка познато. Минах по бетонните стъпала на гарата и покрай будка за вестници, излязох на Роузбери Авеню, отидох до разклона и оттам надясно, към арката, водеща до подлеза под железопътната линия, после наляво по Бленам Роуд – тесен трилентов път, от двете му страни красиви викториански къщи с тераси. Все едно че се прибирах у дома, и не просто в някакъв дом, в дома от детството ми, изоставен преди много, много години. Имах чувството, че изкачвам толкова позната стълба, че знам точно коя дъска ще изскърца. Близостта с това място не е просто в главата, тя е в костите ми. Тази сутрин, докато минавах покрай черната уста на подлеза, краката ми забързаха. Не беше нужно да им нареждам специално, защото винаги минавам тази част от пътя по-бързо. Навремето всяка вечер, когато се прибирах, особено през зимата, забързвах, и за всеки случай хвърлях поглед надясно. Нито веднъж не съм виждала някой да стои там, нито тогава, нито сега, и въпреки всичко замръзнах на място, когато тази сутрин погледнах в тъмното и внезапно видях себе си. Видях се няколко метра по-навътре, опряна в стената, с ръце на главата и покрита с кръв.
Стоях там и сърцето ми биеше тревожно в гърдите, хората преминаваха покрай мен на път за гарата, някои от тях се обръщаха да ме огледат, но аз стоях и не помръдвах. Нямах представа... нямам представа и сега има ли нещо реално в тези странни видения. Защо съм минавала през подлеза онази вечер? Каква причина съм имала да слизам долу, където е тъмно, влажно и вони на урина?