Обърнах се и тръгнах обратно към гарата. Не исках да оставам там, не исках да ходя до дома на Меган и Скот. Исках да се махна. Нещо лошо се е случило долу, знам го със сигурност.
Купих си билет, изкачих стълбите и отидох бързо в другия край на перона. Докато вървях, образите отново проблеснаха като светкавици в съзнанието ми. Този път не съм в подлеза, а на стъпалата. Спъвам се в едно от тях, един мъж ме хваща за ръката и ми помага. Мъжът от влака с червената коса. Виждам го, картината е неясна, но няма съмнение, че е той. Помня, че се засмях – на себе си или на нещо казано от него. Беше много учтив, това също го помня. Почти. После се случи нещо лошо, но мисля, че не е свързано с него.
Качих се на влака и отидох в Лондон. Влязох в библиотеката и седнах в компютърната зала да търся нова информация за Меган. В "Телеграф" намерих кратко съобщение, че "мъж около трийсетте помага на полицейското разследване". Сигурно е Скот. Не вярвам, че може да ѝ е сторил нещо. Сигурна съм, че не би могъл. Виждала съм ги заедно и знам, че се обичат. В съобщението е поместен и телефонният номер, на който можеш да се обадиш, ако имаш някаква информация по случая. Реших да се обадя по пътя към дома от уличен телефон. Ще им кажа за Б. И за онова, което видях от влака.
Телефонът ми звънва в момента, когато влизаме в Ашбъри. Отново е Кати. Горкото момиче, наистина се тревожи за мен.
– Рач? Във влака ли си? Прибираш ли се? – пита загрижено.
– Да, пътувам – отвръщам аз. – След петнайсет минути съм у дома.
– Полицията е тук, Рейчъл – казва тя и аз изстивам вътрешно. – Искат да говорят с теб.
17 юли 2013, сряда
Сутрин
Меган все още липсва, а аз излъгах полицията – и не веднъж, а много пъти. Докато се прибирах миналата вечер, паниката ме победи и аз полудях напълно. Опитах се да убедя самата себе си, че са дошли заради инцидента с таксито, но беше ясно, че няма такава вероятност. Вече бях говорила с пътния полицай – вината беше доказано моя. Явно ставаше дума за събота вечерта. Трябва да съм направила нещо. Сторила съм нещо ужасно и после да съм го изтрила от съзнанието си.
Знам, знам, че звучи невероятно. Какво толкова бих могла да направя? Да отида до Бленам Роуд и да нападна Mеган Хипуел, после да скрия тялото ѝ и да забравя за всичко"! Глупости. Наистина, пълни глупости, но това, което зная със сигурност, е, че в събота се случи нещо. Разбрах го, когато погледнах в тъмния тунел под железопътната линия и кръвта във вените ми се вледени.
Черните петна в паметта не са рядкост и не се появяват само когато се прибираш омаян от кръчмата или когато на можеш да си спомниш какво точно сте си говорили в ресторанта. Но сега е различно. Тук имаме тотална загуба. Губят ми се часове и не мога да си спомня абсолютно нищо.
Том ми купи една книга по този въпрос. Не беше много романтично, просто му писна сутрин да слуша колко много съжалявам за снощи, без да знам за какво. Мисля, че искаше да проумея какви поражения нанася алкохолът и докъде, мога да стигна. Беше написана от лекар, но не съм убедена в акуратността ѝ. Авторът твърдеше, че загубата на спомени не е просто забравяне на случилото се, а липса на памет, на спомен, който да забравиш. Според неговата теория човек е в такова състояние, че кратковременната му памет просто не е в състояние да функционира. В такова състояние човек не се държи, както обикновено. Той реагира на последното нещо, което си мисли, че се е случило, но понеже не може да задържа спомени, всъщност не знае кое е последното наистина случило се нещо. В книгата имаше много вицове и истории за изпаднали в безпаметност пияници, извършили невероятни тъпотии. Имаше една история за някакъв тип от Ню Джърси. Напил се на парти за Четвърти юли, после се качил в колата си и поел по магистралата срещу движението. След няколко километра се блъснал в един микробус със седем пътници. Микробусът избухнал в пламъци и шестима от хората загинали. Пияният останал незасегнат. Винаги остават незасегнати. И нямал спомен, че изобщо се е качвал в колата си.
А някакъв друг човек, този път от Ню Йорк, излязъл от бара, качил се в колата и отишъл пред къщата, където е израснал. Намушкал с нож хората вътре, съблякъл всичките си дрехи, качил се в колата, прибрал се у дома и си легнал. На следващата сутрин се събудил в ужасно състояние, без да знае къде са му дрехите и как се е прибрал вкъщи. Всичко му се изяснило, когато полицаите дошли и му казали, че е посякъл двама души без никаква причина.