Така че, може да звучи нелепо, но е възможно, и докато се прибера вкъщи, вече бях убедила себе си, че по някакъв начин съм съпричастна към изчезването на Меган.
Полицаите седяха на дивана в хола, единият беше над четирийсетте, с цивилни дрехи, а другият – по-млад – с униформа и акне по врата. Кати стоеше до прозореца и чупеше пръсти. Изглеждаше потресена. Полицаят стана. Мъжът с цивилните дрехи – много висок и леко прегърбен – ми подаде ръка и се представи като инспектор Гаскил. Каза ми и първото си име, но не го помня. Не бях концентрирана. Едва дишах.
– За какво става дума? – извиках към тях. – Случило ли се е нещо? Нещо с майка ми? С Том?
– Всички са добре, госпожо Уотсън, просто искаме да си поговорим с вас за случилото се в събота вечерта – каза Гаскил.
Чувала съм такива неща по телевизията, там разпитват заподозрените по този начин. Просто не изглеждаше реално. Инспекторът искаше да знае какво съм правила в събота вечерта. Какво, мамка му, правих в събота вечерта?
– Трябва да седна – казах и детективът ме покани с жест да заема неговото място на дивана до Пъпчивия врат.
Кати пристъпваше от крак на крак, дъвчейки долната си устна. Направо не беше на себе си.
– Добре ли сте, госпожо Уотсън? – попита ме Гаскил и посочи към раната над окото ми.
– Блъсна ме едно такси – отвърнах бързо. – Вчера след обед. В Лондон. Отидох до болницата да ме зашият. Можете да проверите.
– Добре, ще проверим – каза той с леко кимане. – Та, разкажете ни за съботата.
– Отидох до Уитни – започнах аз, опитвайки се да говоря спокойно, без заекване.
– По каква работа?
Пъпчивия врат извади бележник и химикалка и се приготви да пише.
– Исках да се видя със съпруга си.
– О, Рейчъл! – въздъхна Кати.
Инспекторът не ѝ обърна внимание.
– Предполагам, че имате предвид бившия си съпруг. Том Уотсън, нали?
Да, все още нося неговото име. Просто беше по-удобно. Не се наложи да сменям кредитните си карти, нито имейл адреса и паспорта, такива неща.
– Така е. Исках да го видя, но после реших, че идеята не е добра, затова се прибрах.
– По кое време беше това?
Гласът на Гаскин беше равен, а лицето му – бял лист, без грам емоция. Докато говореше, устните му едва мърдаха. Драскането на химикалката на Пъпчивия врат по листа се смеси с пулсирането на кръвта в слепоочията ми.
– Беше към... Мисля, че беше към шест и половина. Не знам, мисля, че стигнах дотам с влака в шест.
– И се прибрахте в... колко?
– Някъде около седем и половина. – Вдигнах поглед и срещнах очите на Кати и по израза им разбрах, че знае. Знаеше, че лъжа. – Може да е било и малко по-късно. Може би към осем... Да, всъщност, сега си спомням. Прибрах се малко след осем.
Кръвта плъзва към лицето ми. Ако този човек не може да схване, че лъжа, значи мястото му не е в полицията.
Инспекторът се обърна, издърпа един от прибраните под масата в ъгъла столове и го обърна към себе си с бърз, почти яростен жест. Постави го директно срещу мен, на разстояние от няколко крачки, седна, кръстоса ръце на коленете си и наклони глава на една страна.
– Добре – кимна към мен, – тръгнали сте в шест. Следователно сте били в Уитни към шест и половина. И сте се върнали около осем, което означава, че сте напуснали Уитни в седем и половина. Така ли да го разбирам?
– Да, мисля, че е така – отвърнах, изчака няколко секунди, явно очакваше допълнителни обяснения. Помислих си да кажа, че съм влязла в някакво заведение, но това беше тъпо, защото можеше да се провери. Щеше да ме попита в кое заведение съм била и дали съм говорила с някого, и аз щях да блокирам. Докато обмислях какво още мога да му кажа, изведнъж осъзнах, че всъщност не съм го питала защо иска да знае къде съм била в събота вечерта. Само по себе си това звучеше подозрително. И ме правеше да изглеждам виновна за нещо.
– Говорихте ли с някого? – попита той, сякаш прочел мислите ми. – Отбивали ли сте се в някакви магазини, барове...?
– Говорих с един мъж на гарата. – Казах го силно, триумфално някак, сякаш има огромно значение. – Защо ме питате за събота? Станало ли е нещо?
Инспектор Гаскил се облегна назад.
– Сигурно сте чули, че е изчезнала една жена от Уитни, жена, която живее на Бленам Роуд, само няколко врати от бившия ви съпруг. Обиколихме целия район, питахме наред дали си спомнят да са я виждали тази вечер, дали са видели и чули нещо необичайно. И по време на разследването изникна вашето име. – Той замълча за момент, оставяше думите му да достигнат до съзнанието ми. – Онази вечер са ви видели на Бленам Роуд горе-долу по същото време, когато госпожа Хипуел, изчезналата жена, е напуснала дом си. Госпожа Ана Уотсън ни каза, че ви е видяла на улицата близо до дома на семейство Хипуел, недалеч от собствената ѝ къща. Твърди, че сте се държали странно и сте я разтревожили. Толкова много сте я разтревожили, че имала намерение да звънне в полицията. Сърцето ми запърха като птичка в клетка. Не можех да кажа нищо, защото виждах себе си, виждах се да се влача в подлеза с окървавени ръце. Окървавени ръце. Сигурно от моята кръв? Трябва да е била моята. Погледнах към Гаскил видях очите му приковани в моите, и разбрах, че трябва бързо да кажа нещо, за да го спра, да не му дам възможност да прочете мислите ми.