– Не съм направила нищо – избъбрих на един дъх. – Нищо. Просто... исках да се видя със съпруга си...
– Бившия ви съпруг – поправи ме повторно той, извади една снимка от джоба на сакото си и ми я показа. Беше на Меган. Взрях се в нея и дълго време не отместих поглед. Стори ми се направо невероятно да видя "на живо" тази съвършена блондинка, която наблюдавах дни, не, месеци наред, чийто живот ежедневно градях, разграждах и отново градях в съзнанието си. Снимката беше стандартна, за паспорт, виждаше се само главата ѝ. Чертите на Меган се оказаха малко по-остри, отколкото си ги представях, не толкова изтънчени, като на образа в главата ми. – Госпожо Уотсън! Виждали ли сте тази жена?
Не можех да кажа нищо. Не бях сигурна. Наистина не си спомням.
– Не мисля – отвърнах тихо.
– Не мислите? Но може и да сте я видели?
– Аз... не съм сигурна.
– Пихте ли някакъв алкохол в събота, госпожо Уотсън? – попита ме той. – Пили ли сте нещо, преди да отидете в Уитни?
Горещата вълна ме заля отново.
– Да.
– Госпожа Уотсън... Ана Уотсън... каза, че когато ви е видяла пред дома си, ѝ се е сторило, че сте пияна. Пияна ли бяхте?
– Не – казах и задържах поглед върху очите на инспектора, за да не срещна погледа на Кати. – Пийнах няколко чашки след обяда, но не бях пияна.
Гаскил въздъхна. Изглеждаше искрено разочарован. Погледна към Пъпчивия врат, после към мен. Бавно, преднамерено бавно стана на крака и избута стола на мястото му под масата.
– Бихте ли се обадили, ако си спомните още нещо за онази вечер, госпожо? Каквото и да е – каза и ми връчи визитна картичка.
После кимна мрачно към Кати и докато се приготвяше да си върви, аз се отпуснах тежко на дивана. Сърцето ми започна да забавя лудешкия си ритъм, но в следващия момент забърза отново, когато го чух да ме пита:
– Работите в пиар агенция, нали? В "Хънтингтън Уайтли"?
– Да – смънках под носа си. – В "Хънтингтън Уайтли".
Но той ще провери и ще разбере, че лъжа. Не трябва да го оставям да разбира всичко сам. Трябва да му кажа.
Ето това ще направя тази сутрин. Ще отида в полицията и ще изясня нещата. Ще му разкажа всичко: че изгубих работата си преди месеци, че в съботната вечер бях доста пияна и нямам представа в колко часа съм се прибрала. Ще му кажа и онова, което трябваше да споделя още вчера: че гледа в грешна посока. Трябва да знае, че Меган Хипуел е имала любовна връзка.
Вечер
В полицията мислят, че си измислям, че съм психически нестабилна и съм ходила да бройкам съпруга си. Само ycложних положението си, не мисля, че помогнах и на Скот, каквото беше намерението ми. Защото той има нужда от помощта ми. Ясно е, че полицаите го подозират, а аз не вярвам че може да ѝ причини нещо лошо. Познавам го. Колкото и да е налудничаво, знам, че е така. Виждала съм ги заедно. Той не би могъл да я нарани.
Добре де, да помогна на Скот не беше единствената причина да отида в полицията. Трябваше да се оправя с лъжите които наговорих вчера. С лъжата, че работя в "Хънтингтът Уайтли".
Отне ми цяла вечност да събера смелост и да вляза в упра-влението. Десетина пъти бях на ръба да се обърна и да се върна вкъщи, но в крайна сметка престъпих прага. Попитах дежурния полицай мога ли да говоря с инспектор Гаскил и той ми показа претъпканата чакалня, където стоях близо час преди да дойдат и да ме вземат. В този момент вече се потях и треперех, сякаш ме водеха към ешафода. Оставиха ме в друга стая, по-малка и по-задушна от първата, без прозорци и бе въздух. Останах там около десетина минути, преди най-после Гаскил и някаква жена, също в цивилно облекло, да се появят. Гаскил ме поздрави любезно; изглежда не се изненада от посещението ми. Представи ме на своята колежка, детектив, сержант Райли, по-млада от мен, висока, слаба, с тъмна коса и доста симпатична. Лицето ѝ имаше лисичи черти.