Тримата седнахме около една маса и замълчахме. Те се втренчиха в мен с очакване.
– Спомних си онзи мъж – започнах колебливо. – Казах ви, че на гарата имаше един мъж. Мога да го опиша. – Райли повдигна леко едната си вежда и се намести на стола си.
–Беше средно висок, добре сложен, с червеникава коса. Спънах се по стълбите и той ме хвана за ръката.
Гаскил се наведе напред, сложи лакти на масата и подпря брадичката си с ръце.
– Беше облечен... Мисля, че носеше синя риза.
Това не е вярно. Наистина имаше мъж и той беше с червеникава коса, помня, че ми се усмихваше – или ми се присмиваше, – докато пътувахме във влака. Мисля, че слезе на Уитни и може би сме си разменили няколко думи. Възможно е също да съм се спънала на стъпалата. Имам спомен от това, но не мога да кажа със сигурност за събота вечерта ли се отнася или за друг ден и друго време. Толкова пъти съм се спъвала в какви ли не стълби. И нямам представа как е бил облечен.
Детективите не се впечатлиха особено от разказа ми. Райли кимна неопределено с глава. Гаскил свали ръце от устата си и ги остави на бюрото с дланите нагоре.
– Добре – каза той. – Това ли ви накара да дойдете чак дотук, госпожо Уотсън?
В гласа му нямаше гняв, по-скоро ме окуражаваше да продължа. Почувствах, че мога да говоря с него. Можех да му се доверя.
– И... вече не работя в "Хънтингтън Уайтли" – изплюх камъчето най-накрая.
– О!
Той се облегна назад, видимо заинтригуван.
– Напуснах преди три месеца. Моята съквартирантка... всъщност тя ми е наемодателка... не знае. Не съм ѝ казала. Защото си търся друга работа. Не искам да ѝ казвам, защото ще се разтревожи за наема. Имам малко заделени пари, мога да си го плащам, но... Както и да е, вчера ви излъгах за работата си и искам да се извиня.
Райли също се облегна назад и ми се усмихна хладно.
– Значи, вече не работите за "Хънтингтън Уайтли". Не работите никъде, нали? Вие сте безработна. – Кимнах. – Нямате договор за работа?
– Не.
– И... вашата съквартирантка не е забелязала, че не xодите на работа всеки ден?
– Аз ходя. Искам да кажа, че... не отивам в офиса, но пътувам до Лондон, както правех и преди, излизам по същото време, за да... за да не разбере. – Райли и Гаскил се спогледаха. Той отново заби поглед в мен, между очите му се появи лека гънка.
– Знам, че звучи странно... – започнах, но замлъкнах в средата на изречението, защото всичко звучи не просто странно, звучи откачено, когато го кажеш на глас.
– Ясно. Значи се преструвахте, че ходите на работа всеки ден? – попита Райли.
Веждите ѝ се сключиха, сякаш се тревожеше за мен. Сякаш се чудеше дали да не се обади в лудницата да ме приберат. Не казах нищо. Не помръднах.
– Мога ли да попитам защо напуснахте работа, госпожо Уотсън?
Нямаше смисъл да лъжа. Дори и да не бяха провери историята на осигурителния ми номер преди разговора, се със сигурност щяха да го направят.
– Уволниха ме – отговорих.
– Уволнили са ви – повтори Райли с нотка на удовлетворение. Явно точно такъв отговор бе очаквала. – И защо уволниха?
Въздъхнах леко и потърсих помощ при Гаскил.
– Това важно ли е за вас? – погледнах към него. – Има ли значение защо са ме уволнили?
Гаскил не каза нищо, зачете се в някакви бележки, сложени пред него от Райли, и с нищо не показа отношението си. Райли смени темата.
– Госпожо Уотсън, искам да ви попитам за събота вечерта. – Отново погледнах към Гаскил: "Вече говорихме за това", но той не вдигна глава от бележките.
– Добре – отвърнах и несъзнателно вдигнах ръка към скалпа си, разтревожена за раната.
– Кажете ми защо отидохте на Бленам Стрийт онази вечер. Защо искахте да говорите с бившия си съпруг?
– Не мисля, че това ви влиза в работата – отвърнах и преди тя да успее да каже нещо, продължих: – Може ли да получа чаша вода?
Гаскил стана и излезе от стаята, което не беше очакваният резултат. Райли мълчеше, просто ме гледаше. Устните ѝ все още носеха спомена от усмивката. Не можах да издържа погледа ѝ и забих очи в масата. Знам, че това е тактика. Тя мълчеше, за да ми стане толкова неудобно, че да кажа нещо, дори и да не искам.
– Исках да обсъдя с него някои въпроси – казах тихо. – Лични работи.
Това прозвуча надуто и неискрено.
Райли въздъхна. Прехапах устни, твърдо решена да не ги отворя, докато Гаскил не се върне в стаята. В мига, когато той се появи и сложи чашата с вода пред мен, Райли попита:
– Лични работи ли казахте?
– Да, точно така.
Райли и Гаскил си размениха погледи, не разбрах дали бяха пълни с раздразнение или смях. Усетих вкус на пот по горната си устна и посегнах към водата. Миришеше на метал. Гаскил прелисти документите пред себе си, после ги избута встрани, сякаш бе приключил с тях или показваше, че каквото и да има в тях, то не го интересува.