– Госпожо Уотсън, настоящата съпруга на... бившия ви съпруг, госпожа Ана Уотсън, изрази загриженост за вас. Каза ни, че сте я тормозили, тормозили сте и съпруга ѝ, често сте посещавали дома им без покана и веднъж... – Гаскил отново придърпа бележките към себе си, но Райли го прекъсна.
– Веднъж сте влезли в къщата им и сте отвлекли детето, новороденото им момиченце.
В центъра на стаята се отвори черна дупка и ме погълна.
– Това не е вярно – казах. – Не съм отвличала... Не стана така. Не съм... не съм я отвличала.
Това ме изкара извън релси. Разтреперих се, заплаках. Казах, че искам да си тръгна. Райли избута стола си, стана, побутна Гаскил и излезе от стаята. Гаскил ми подаде салфетка.
– Можете да си тръгнете по всяко време, госпожо Уотсън. Да ви припомня ли, че вие сама дойдохте да говорите с нас? – усмихна ми се извинително той.
В този момент ми се прииска да взема ръката му и да я стисна, но не го направих, защото щеше да изглежда налудничаво
– Мисля, че имате какво още да ми кажете – каза той и заради това "ми", вместо "ни" го харесах още повече.
– Може би искате да си отдъхнете малко – продължи той, стана и ме насочи към вратата, – да се поразтъпчете, да xaпнете нещо. Когато сте готова, елате отново и ще ми разкажете всичко.
Реших да забравя за цялата работа и да се прибера вкъщи Тръгнах към гарата, готова да обърна гръб на всичко, но се замислих за тези мои пътувания с влака, за това движение напред-назад по линията, за всекидневното минаване покрай къщата на Меган и Скот. Ами ако не я открият? Цял живот ще се питам и ще се чудя (осъзнавам, че не е много вероятно, но въпреки това) дали казаното от мен нямаше да ѝ помогне! Какво ще стане, ако обвинят Скот само защото не са знаели за Б.? Какво, ако в момента тя е в дома на Б., завързана в мазето, с кървящи рани? Или заровена в градината му?
Затова направих, както ми каза Гаскил, – купих си сандвич с шунка и кашкавал от един магазин на ъгъла на улицата и отидох до единствения парк в Уитни – жалко парче земя заобиколено от строени през трийсетте години на миналия век къщи с голямо, почти изцяло асфалтирано игрище. Седнах на една пейка до изхода и се загледах в майките и детегледачките, подвикващи към децата да не лапат пясък от пясъчника, да не се бият и така нататък. Преди няколко години мечтаех за същото. Мечтаех да дойда тук, не да хапна някой сандвич в почивката между два разпита в полицията, а да разходя собственото си бебе. Обмислях каква количка да купя, представях си туровете из "Тротърс" и Центъра за ранно обучение, откъдето щях да го снабдя с прекрасни дрехи и играчки. Виждах се как седя тук, подрусвайки собственото си щастие в собствения си скут.
Но това не стана. Нито един лекар не можа да ми обясни защо не можах да забременея. Бях млада, здрава и докато опитвахме, не пиех много. Спермата на Скот беше активна и обилна. Просто не стана. Никога не съм изпитвала агонията на помятането. Не забременях и толкова. Направихме един опит ин витро, можехме да си позволим само толкова. Всички ни предупреждаваха, че ще бъде неприятно и по-вероятно неуспешно, и се оказаха прави. Но никой не ни предупреди, че това ще ни съсипе. Стана точно така. Всъщност, съсипа мен, а после аз съсипах и двама ни.
Ако си бездетна, няма как да промениш това. Не и ако си на трийсет. Приятелите ни имаха деца, приятелите на нашите приятели имаха деца, накъдето се обърнех, виждах бременни родилки и партита за първи рождени дни. И всеки питаше: майка ми, приятелите, колегите в работата. Кога ще дойде и твоят ред? В един момент този въпрос стана постоянна тема на неделните обеди не само между Том и мен, а между всички близки. Какво правим по въпроса, какво трябва да направим, наистина ли мислиш, че е добра идея да си сипеш втора чаша вино? Все още бях млада, все още имаше достатъчно време, но неуспехът ме покри като покров, превзе ме, придърпа ме към себе си и аз изгубих надежда. По онова време се възмущавах от факта, че всички го виждаха като моя грешка, но предвид скоростта, с която успя да забремени Ана, явно проблемът не е бил в Том. Тогава си мислех, че трябва да си поделим вината, но се оказа, че всичко е било заради мен.
Лapa, най-добрата ми приятелка от университета, роди две деца за две години: първо момче, после момиче. Не ги харесвах. Не исках дори да чувам за тях. Не ги исках около себе си и, естествено, след известно време Лара спря да говори с мен. В службата имаше едно момиче, веднъж ми разказа, съвсем нехайно, сякаш говореше за операция от апандисит или вадене на зъб, че скоро била направила аборт с лекарства и не било толкова травматизиращо, колкото по операционен път. Тя знаела, защото била изпитала и втория начин още в университета. Повече не ѝ проговорих, дори не я поглеждах. Обстановката в офиса стана тягостна и хората забелязаха.